Понечи да се обърне, но Лорн хвана китката ѝ с едната си ръка, а с другата вдигна ръкава на китела ѝ. Нае ядосано се дръпна.
— Остави ме!
Беше ядосана, но Лорн бе имал достатъчно време да види зараждащите се татуировки, които не оставяха никакво съмнение. След като някой скандски майстор-ковач умреше, Дарбата, която му позволяваше да обработва аркана, можеше да се изгуби или — ако пожелаеше — да премине в някой от неговата кръв. Обикновено предаването ставаше от баща към син или от вуйчо към племенник. Но нищо не пречеше наследникът да бъде жена. В Скандия имаше дори женска династия ковачи.
— Какво те прихваща? — ядоса се Нае.
— Баща ти те научи на всичко, което той самият знаеше. Ти порасна в неговата ковачница. Сложи в ръцете ти чук и клещи в мига, когато можеше да ги хванеш — и дори малко преди това. Предаде ти художествата на коването. И накрая ти предаде своята Дарба.
— Е и?
— Имам нужда от военен ковач. И искам това да бъдеш ти.
— Какво?
— Присъедини се към Ониксовата гвардия и стани неин главен ковач. Продължи делото на баща ти.
— Аз…
— Какво? Да не би да имаш нещо по-добро предвид?
— Не, но…
— Ти имаш ранга на майстор-ковач, нали?
— Да, но… Тук? Във Върховното кралство? Жена? — Нае погледна Лорн, в очите ѝ се четеше смесица от недоверие и насмешка. Но ядът още не ѝ беше минал. — Ти си луд — каза тя и си тръгна. — Забрави за това.
— Чакай! Не си тръгвай!
Тя спря и се обърна.
Лорн извади от китела си кожена папка, в която беше събрал скиците на Вард.
Нае недоверчиво го наблюдаваше с крайчеца на окото си.
— Какво е това?
— Последните работни скици на баща ти. Независимо какво ще решиш, те ти принадлежат. Но ми обещай да помислиш над предложението ми.
Нае взе папката.
— Нищо не ти обещавам — каза тя и се обърна.
Лорн я остави да тръгне.
— Наковалнята на баща ти сега е твоя — каза той. — Само от теб зависи да я накараш отново да запее. И съм сигурен, че Вард щеше да го иска!
Без да се обръща, Нае изчезна в мъглата.
Лорн остана още малко до гроба на Вард. Мислеше за своя стар приятел и мислено си поговори с него. Беше му поверил нещо много ценно: запечатан в оловна тръба, последният екземпляр на действителното кралско завещание почиваше в ковчега, скрито при един от малкото мъже, на които Лорн имаше доверие.
И чието мнение уважаваше.
— Ако беше тук, какво щеше да ме посъветваш? — прошепна Лорн. — Трябва ли да приема мисията на принца?
Когато излезе от гробището, Лорн вече бе взел решение.
Лорн се върна в покоите си в Черната кула, изчака малко, после запали огъня. Седнал в креслото си, той гледаше как хоризонтът пламти от залязващото слънце, после небето притъмня и зад заледените стъкла на прозорците настъпи пълен мрак.
Накрая, когато стана съвсем тъмно, Лорн запали една свещ и я размаха три пъти пред прозореца си.
Крепостта Гриф
Изминаха три дни до вечерта, за която Арканте и принцът-регент тайно се бяха разбрали по време на преговорите.
Вечерта се спускаше над Ориал, когато Лорн излезе от Черната кула, ескортиран от двайсетина конници. На главата му се спускаше широка качулка, прочутият му сканд висеше на хълбока му, а наметката му, прихваната с широк кожен ремък през гърдите, показваше нараменника му с герба на Ониксовата гвардия: вълча глава и кръстосани мечове.
Групата премина в бърз тръс по улиците, опустели от студа и тъмнината, никой не забави придвижването ѝ, всеки, застанал на пътя ѝ, беше принуден бързо да се отдръпне, чаткането на копитата хвърляше пръски кал и сняг по фасадите на къщите. Изглеждаше сякаш се движи към Кралския град, където прозорците, кулите и обходните пътища бяха осветени. Но насред път внезапно излезе от улицата на Принцовете и пое към Сводовете, чиито редуващи се дълги, дълбоки дъги водеха — след огромните стълбове в квартала на Терасите — към портата на Поклонниците.
Един подир друг Сводовете отекнаха от шума на копитата, които чаткаха по паветата в полумрака. Конниците минаха под първия, под втория, под третия. В един ъгъл под четвъртия чакаше мъж, който приличаше на Лорн и беше облечен като него: това беше Логан, който сега не носеше двете си остриета, кръстосани на гърба, а сканд на хълбока. Без да забавя ход, Лорн скочи от седлото наляво, а в същото време Логан се хвана за седлото и възседна коня отдясно.
Логан и конниците оставиха Лорн зад себе си, излязоха от четвъртия свод и изчезнаха под следващия. Лорн се обърна, загърна се с плаща и скри сканда и нараменника си. Спусна качулката си и с наведена глава бързо продължи. Един час по-късно, благодарение на помощта на граф Д’Аргор, яхна един змей от Голямата Кралска змейна и полетя в нощта.