Без да се замисля, Лорн разтриваше с палеца си дланта на ръката си, белязана от Тъмнината. Внимателно оглеждаше присъстващите, които вече се бяха настанили в катедралата, търсейки някого, чието присъствие долавяше и когото видя в момента, когато влезе принцът-кардинал Жал, придружен от десетина други свещенослужители.
Хорът спря да пее и седналите се изправиха.
Лорн се възползва от това раздвижване и излезе. Тръгна по една тясна стълба, която го отведе още по-нависоко, и трябваше да напъне с рамо една вратичка, през която много рядко минаваше някой, за да излезе на една външна галерия, брулена от всички ветрове, под осветената розета на катедралата. Опрян на парапета, Лорн чакаше и се възхищаваше на Ориал в ледената нощ.
Знаеше, че другият скоро ще дойде при него.
В катедралата засвири големият орган. Заупокойната служба за Ерклант II започваше. В притвора събраната тълпа коленичи за молитва в отъпкания сняг.
— Добър вечер — каза дракът, когато дойде при Лорн в галерията.
Люспите му бяха бели, а очите — тюркоазени, носеше качулка, но тя не успяваше да скрие достатъчно добре лицето му. Въпреки това можеше да мине незабелязан, независимо от вида си и необичайния си цвят. Лорн знаеше, че единствено той го беше забелязал в тълпата малко преди това.
— Добър вечер, Скерен.
Скерен беше Пратеник. Принадлежеше към братство — известно, но непризнато, — което служеше на Събранието на Ирканс. Ролята на Пратениците беше да съобщават волята на Сивия дракон така, както я тълкуваха Пазителите. Но понякога се случваше техните действия да улесняват хода на Съдбата.
Лорн и Скерен не се срещаха за първи път.
— Струва ми се, че ще ми бъде отправен основателен упрек. Така ли е? — подигравателно попита Лорн.
Скерен не трепна.
— Онова, което трябва да стане — фатално, — но ще стане — рече той.
— Значи няма да има упрек?
— По-скоро предупреждение.
— Срещу кого?
— Срещу самия вас. Продължавайте така и ще предизвикате гибелта си.
— Какво ви засяга?
— Нищо. Това, което трябваше да извършите и не извършихте, друг ще го извърши. И онова, което не трябваше да правите, но направихте, друг няма да го направи. Дали от един, или от друг, което трябва да бъде извършено, винаги ще бъде сторено.
— Каквото трябва да стане, ще стане, знам. Затова повтарям: какво ви засяга? Аз или някой друг…
— Вие сте… — Скерен замълча, търсейки точната дума. — Вие представлявате несигурност. Възможно е това да не интересува Сивият дракон — нещо, в което се съмнявам. Но мога да ви уверя, че Пазителите страшно мразят някой да прави така.
Лорн се усмихна.
— Несигурност. Това доста ми харесва.
— Разбирам, че горделивостта ви може да е поласкана. Но все пак тя не бива да ви заслепява.
— Нищо не може да се направи против волята на Сивия дракон, нали?
— Никога задълго. Две звезди блестят и се смесват по ваша вина на Небосвода на Съдбата. Едната е на Рицаря с меча, а другата е на Черния принц. А именно защото си мислеха, че вие сте Рицарят с меча, Пазителите се намесиха, за да бъдете освободен от Далрот.
Лорн въздъхна, дъхът му побеля от студа.
— Аз не служа на Пазителите. Не ме е грижа какво искат.
— Не става дума за това. Скоро ще го разберете — обеща Скерен.
Ще видим.
— Довиждане, рицарю.
— Довиждане, Пратенико.
Белият драк си тръгна, като остави Лорн, чийто поглед се зарея към заснежените покриви на Ориал, които блещукаха на светлината на Голямата мъглявина.
Примирието на сълзите
Традицията на кралете на Лангър се бе превърнала в традиция на Върховните крале. Погребението им траеше двайсет и един дни и двайсет и една нощи и това беше Примирието на сълзите, по време на което кралското тяло оставаше изложено, за да може всеки да се помоли, да поплаче и да се вглъби в тайната на своята душа.
Лорн бе повикан в Кралския дворец на другия ден след опелото — в първия ден от Примирието на сълзите. Той потегли, ескортиран от десет конници, и в хапещия студ бавно прекоси все още потъналия в траур град. Небето беше съвършено чисто и от него струеше светлината на ослепително слънце, под която блестеше белият сняг, тук-там зацапан от червени петна, останали от пепелта, замръзнали и лъскави като рубинени локвички. Ориал изглеждаше пуст.
Никакъв глас, никакъв живот по улиците. Рядко някой минаваше. Увити в дебелите си дрехи, хората се движеха като покаяници, смазани от грях и угризения, и спираха, когато покрай тях минаваше Ониксовата гвардия, за да открият лицата си, свели поглед надолу.