Лорн се беше повдигнал. Само той още стоеше прав — пръв и последен от ониксовите гвардейци.
Тъй като сега оставаше само Лорн да бъде убит, гелтите бяха отстъпили до началото на руините, за да не предизвикат гнева на своя вожд. Сигурен в силата и победата си, ГюлРа се усмихваше и чакаше, стискайки с юмрук меча си, облян с кръвта на Логан.
— Ела да умреш — каза той и се изплю.
— Тер-ак серт — каза Лорн.
ГюлРа престана да се усмихва.
— Какво каза?
— Тер-ак серт!
Военачалникът позна драконовия и този език пробуди у него стари страхове. Той пребледня, докато гледаше Лорн, който свали шлема си с лявата си ръка.
Лорн не приличаше на себе си.
Очите му бяха две черни мраморни топчета.
— Тер-ак серт! Тер-ак доргах!
— Не — рече тихо ГюлРа. — Ти… не можеш…
Лорн удари.
Уплашен и невярващ, гелтът почти не се опита да се защити. Ударът изтръгна меча от ръцете му.
— Дерис таед фро. Дерис таед фро Серкарн!
Като чу името на Серкарн, името на този, чиято руна носеше изписана на гърдите си, ГюлРа стана мъртвешки блед. Отстъпи пред очите на цялата си орда, която — ужасена, изумена — не смееше да помръдне.
Небето се бе покрило с облаци. В далечината се чу тътен.
— Дерис таед фро Серкарн! — повтори Лорн, който все така не приличаше на себе си.
Духът на Тъмнината в него беше взел надмощие.
Обсидиановите му очи блестяха. От устата и ноздрите му излизаха черни спирали. Обгръщаше го могъща аура.
— Тер-ак серт! Тер-ак доргах! Дерис таед фро Серкарн!
Пречупен, победен, ГюлРа падна на колене. Беше разбрал каква съдба го очаква и сам се принасяше в жертва.
Като обсебен, той извика:
— Дерис таед фро Серкарн!
Лорн извъртя сканда си и като го вдигна високо с две ръце, го заби в гърдите на гелта.
После изрева:
— СОР ТО КИРАС. БЕРАС ДУ КИРАН. ГАРТ ДАРУЛ КИРАТ!
Докато ГюлРа агонизираше, далечният тътен стигна до тях. Задухаха бурни ветрове, които се блъскаха едни в други и вдигаха оглушителни вихрушки. Земята се разтърси и мостът изскърца. Това окончателно хвърли гелтите в ужас и те побягнаха към Мъртвите земи.
Не на себе си, Лорн повтаряше заклинанието, което Драконът на разрушението беше казал на неговия дух на Тъмнината: това, което — когато дойдеше моментът — той трябваше да си спомни:
— ТЕР-АК СЕРТ! ТЕР-АК ДОРГАХ! ДЕРИС ТАЕД ФРО СЕРКАРН! СОР ТО КИРАС! БЕРАС ДУ КИРАН! ГАРТ ДАРУЛ КИРАТ! ДЕРИС ТАЕД ФРО СЕРКАРН! ДЕРИС ТАЕД ФРО СЕРКАРН!
Хоризонтът потъна в небитието.
Мракът се разкъса и от него изплува един силует — силуетът на дракон, който бавно размахваше крила и идваше откъм един невъзможен хоризонт.
„Достатъчен ще е обаче един зов, за да изпрати Серкарн в света собствения си призрак от Тъмнина — беше предсказал Ейлазий. — Този зов ще дойде от вас, рицарю.“
Настигайки гелтите, докато те се прехвърляха през хребета към Мъртвите земи, Драконът на разрушението избълва върху тях невиждани пламъци. Всички, които биваха докоснати от тях, изкрещяваха, обхванати от пурпурночерен огън, който не оставяше изгорени тела, а изсушени обвивки, чиито кости стърчаха под изтънялата кожа. Призракът от Тъмнина не пощади никого, прокълнатият му дъх унищожи душата и живота на жертвите му. И когато Серкарн се освободи от него, от ордата беше останало само поле, осеяно с изсъхнали трупове с хлътнали бузи и празни очни орбити, зеещи усти и сгърчени пръсти.
Лорн беше паднал на колене на същото място, където бе призовал дракона — на върха на хълмчето от руините на Пожертваната, която напълно бе заслужила името си. Вдигна глава, когато Серкарн се приземи до него. Разноцветните му очи си бяха върнали обичайния вид. Той отново беше в нормалното си състояние, но почти не му бяха останали сили.