Проклятие, разбира се.
Но проклятие, което вече го бе отвело по-далеч, отколкото би могъл да стигне сам когато и да било.
Понеже опакото на ръката го засърбя, Лорн сведе очи към печата, който се беше вградил там: печат от тъмен камък, с изсечена на него прокълната руна. Лорн вдигна белега на Тъмнината към треперливата светлина на лампата и раздвижи пръстите си, после няколко пъти стисна юмрука си. Знаеше, че белегът му никога не се пробужда случайно.
— Заблуждаваш се, Лорн.
Лорн вдигна глава и видя мъртвешкото лице на Върховния крал, отразено в огледалото, точно над рамото му, сякаш стоеше зад него. Ерклант II носеше короната си и парцалива плетена качулка. Изглеждаше точно както преди да издъхне: жив мъртвец, когото животът бавно напускаше.
Лорн не трепна.
— Заблуждаваш се — повтори мъртвият Върховен крал, гласът му беше дрезгав и свистящ.
— Така ли? — каза Лорн.
— Тъмнината не ти е съюзник. Никога не е била и няма да бъде ничий съюзник. Тя не ти служи. И макар още да не си неин роб, скоро ще станеш.
— Тя ме освободи.
— Тя те направи цареубиец. Отцеубиец.
Лорн впери поглед в очите на Върховния крал и отвърна глухо:
— Не укорявайте Тъмнината за това, татко. Никога не съм бил толкова уверен в себе си, както в мига, в който ви убих.
— Защо ме мразиш толкова?
Лорн не отговори.
През един тесен прозорец, чийто капак беше останал отворен, Ерклант II наблюдаваше Кралския дворец, откъдето змейниците излитаха в нощта под пепелния дъжд.
Това като че ли го натъжи.
— Знам какви са ти намеренията, Лорн. Пощади Върховното кралство. Ти… ти можеш да го спасиш! Точно затова те изкарах от Далрот. Точно това искаше Сивият дракон. Това иска и сега!
Лорн се приближи до прозореца и застана до краля.
Посочи отдалечаващите се змейници и рече:
— Вижте тези вестоносци. Отиват да занесат вестта за вашата смърт навред във Върховното кралство. Скоро ще стигнат в Аргор, Фелн, Орвал, Лориан. В Седемте града. В Арканте… Как мислите, коя от тези хубави провинции ще се разбунтува първа? Фелн? Орвал?
— Направих те Пръв рицар на кралството. Поставих те начело на Ониксовата гвардия. Твоят дълг е да пазиш Върховното кралство… Защо мислиш, че още съм тук? Ти трябва да изпълниш съдбата си, Лорн. Осъждаш се, като не…
— Какво? — прекъсна го Лорн. — Вие наистина ли си въобразявате, че ако още не сте отишли в Ада, то е защото Божествените искат да ме върнете в правия път?
— Не зная — призна Върховният крал отчаяно. — Не зная…
— Още сте тук, защото макар да ви убих, още не съм приключил с вас, татко. Нито с Върховното кралство.
— Един човек против цял народ. Това е лудост.
Призракът изчезна.
Червена пепел, изпратена от Дракона на Войната, се стелеше над Ориал и се смесваше със снега. На сутринта столицата се събуди окървавена под звъна на камбаните, известяващи смъртта на Върховния крал.
Погребалният кортеж напусна Кралския дворец по здрач сред вледеняващ студ. Бавно прекоси Ориал под тежките удари на камбаната, за три часа стигна до катедралата, минавайки по улици, които събраната тълпа правеше по-тесни. Всички врати бяха затворени. Всички капаци бяха спуснати. Факли осветяваха фасадите и на светлината им блестеше чисто бял сняг, навалял наскоро и затрупал другия, смесен с кървавочервена пепел, който беше покрил столицата след смъртта на Върховния крал. На нощното небе светеше огромната Мъглявина и изглеждаше като обгърната от блед ореол.
Седем дни бяха изминали от смъртта на Върховния крал.
Лорн Аскариан и трийсет рицари от Ониксовата гвардия яздеха начело на шествието. Черни бяха гравираните им ризници, дългите им наметала, покриващи задницата на конете, от чиито ноздри излизаше пара, знамената им с избродирани на тях в сребърно вълча глава над два кръстосани меча: те бяха Черната гвардия. Лорн беше препасал скандския си меч, а наметалото му беше спуснато само над лявото му рамо. Това позволяваше да се види нараменникът му, също украсен с вълчата глава и мечовете, но обогатен и с кралска корона — такива бяха знаците на Първия рицар на кралството. Широка качулка се спускаше над лицето му, от което се виждаше единствено извивката на строга уста.
След ониксовите гвардейци идваха Кралските гвардейци. Бяха облечени в сиво и ескортираха пеш погребалната кола, която пренасяше тялото на Ерклант II, покрито с балдахин с герб. Тялото почиваше в абаносов ковчег, върху който бяха положени короната, скиптърът и мечът на покойния Върховен крал. Четири коня теглеха колата, която издълбаваше червени коловози в снега. При преминаването ѝ жителите на Ориал свеждаха глава, плачеха, молеха се, падаха на колене, като през цялото време сподавяха хълцанията и плача си.