Алан лично беше избрал това място.
Някога оспорван от Върховното кралство и Вестфалдската империя, остров Лариан дълго време беше обект на раздор. Никой вече не си спомняше кой беше издигнал замък на това място, нито кой пръв го беше разрушил, за да го построи отново след това, да го изостави, да се върне, да го уголеми, да го отстъпи, да го завземе отново и пак да го напусне… В крайна сметка Върховното кралство и Вестфалд се бяха оказали достатъчно разумни, за да се откажат от претенциите си и заедно да отстъпят острова на Църквата на пожертвания Дракон-крал, която от своя страна никога да не се настани в него и на никого да не позволи да го направи.
Така измина един век, преди принц Алдеран да посочи острова за място за последните преговори, които Върховният крал беше разпоредил да се проведат с аркантците. Мястото му се струваше идеално. Островът беше църковна територия, така че делегациите щяха да са на неутрална земя. Член на висшето духовенство изглеждаше напълно решен да поеме домакинството на преговорите. А Ониксовата гвардия, която въплъщаваше властта на Върховния крал, а не на Върховното кралство, беше единствената способна да осигури спазването на реда. Последното предизвика пораждането на известни недоволства в обкръжението на кралицата. Колкото до аркантците, те скръцнаха със зъби, когато научиха кой ще бъде духовният сановник, предназначен да осигури нормалното протичане на преговорите. Но принцът удари с юмрук по масата. И накара да зачетат рождението и ранга му. Припомни, че говори от името на Върховния крал. И спечели.
Това беше първата победа.
Лична победа за Алан, който се налагаше.
Победа и за ониксовите гвардейци, чийто край бяха обявили преждевременно и които сега се връщаха на преден план в политическата сцена.
Но играта далеч не беше спечелена.
Алан го знаеше, но осъзна напълно трудностите, с които щеше да се сблъска, едва през първите дни на преговорите. Между представителите на Върховното кралство и аркантците различията бяха политически, културни и дори религиозни, тъй като елитът на Върховното кралство почиташе Дракона-крал, докато елитът на Арканте беше останал верен на Белия дракон. Освен това делегациите вече на два пъти се бяха срещали. Познаваха се добре и единственото, което бяха постигнали, беше да се намразят. Чувството помежду им беше осезаемо. Недоверието присъстваше постоянно, а презрението беше едва сдържано. Загрижени за достойнството си, главните представители запазваха привидно благоприличие, като спазваха неотменно протокола и обичаите. В коридорите обаче слугите, секретарите и подчинените само чакаха удобен случай за разправии, дори за сбивания. Всичко ставаше претекст за обвинения и протести. Алан си мислеше, че беше направил най-необходимото, уверявайки се, че и едните, и другите биваха третирани равноправно, но това далеч не беше всичко. Сравняваше се височината на столовете, качеството на леглата, топлината на сервираните ястия и дори разстоянието, отделящо залата за преговори от апартаментите на всяка делегация. На няколко пъти принцът имаше чувството, че полудява и не минаваше ден, без да възникне нов проблем, ново обвинение, нов инцидент, нова разпра, която да укротяват.
— Те се ненавиждат — продума Алан след дълго мълчание.
И като се обърна към Вард, добави:
— Как биха могли да се договарят разумно и да постигнат каквото и да било?
— Все пак Вол е разумен — каза Вард. — И каквото и да си мислим за Естеверис, той е добър политик. Ако тези двамата пожелаят да се разберат, ще успеят.
Естеверис беше пръв министър на кралица Селиан. Определянето му за глава на делегацията беше предизвикало сензация и свидетелстваше — официално — за стойността, която Върховното кралство придаваше на тези преговори. Понеже не искаха да останат по-назад, аркантците веднага бяха посочили Вол за техен представител. Като Велик градоначалник той беше най-близкият съветник на Исандра, Господарката на Арканте.
— Може би. Но дали го искат? — запита се на глас Алан.
Вард вдигна рамене.
— Трябва да се надяваме — каза той.
Двамата мъже отново замълчаха, вятърът духаше все по-силно, а в далечината началото на бурята неизбежно се приближаваше към тях.
Алан почувства, че Вард иска да каже още нещо, но се приближи един черен гвардеец, на чиято буза имаше малък белег във формата на луна.