Принуждавайки се да остане невъзмутим, той поздрави с лек поклон.
Това беше сигналът, който делегациите чакаха, за да преминат прага заедно и да се разделят. Според установения протокол ониксовите гвардейци изчакаха, докато те напуснат двора в пълно мълчание, като всяка една излезе през една от диаметрално разположените врати, предназначена за нея. Тогава на свой ред и епископът на Стал се появи в хола, последван от своите секретари и съветници. С изопнати черти той отправи към принца поглед, който — макар да не беше необходимо — потвърди, че преговорите се бяха провалили.
Дъждът се засили още повече. Силен вятър духаше между покривите на замъка Лариан.
Лукас му поднесе чаша вино, когато Вол се върна в апартаментите си. Пребит от умора, Великият градоначалник на Арканте се отпусна на едно кресло и прие чашата, която му подаваха.
— Проклетите представители на Върховното кралство — изрече той, преди да отпие глътка от виното с подправки.
Тази глътка обаче го накара да се смръщи.
— Ама какво е това…? — започна той.
— Вестфалдско вино — обясни Лукас. — Нашите резерви за изчерпани.
— Това не е причина да се опитвате да ме отровите!
С лека усмивка на уста, но със сериозен поглед Лукас чакаше със скръстени ръце, облегнат на една колона.
Вол опита втора глътка, но веднага остави чашата.
— Не — каза той. — Нищо не може да се направи. Категорично е време да напуснем това място…
Лукас почака малко, докато Великият градоначалник се отпусне, после каза:
— Значи никакъв напредък.
Вол въздъхна.
— Дори по-лошо. Тези от Върховното кралство поискаха да преразгледаме и редките точки, по които бяхме успели да постигнем съгласие през последните дни. В резултат вече нищо не е постигнато…
— Те не искат мир — каза Лукас. — Участват в тези преговори за успокоение на съвестта и за да запазят приличие в очите на Великите Кралства. А и защото не можеха да откажат, което означаваше да не се подчинят на Върховния крал, колкото и мизерен да е той. Но всички искат война, всички.
Лукас трудно сдържаше презрението и яростта, които трептяха в гласа му. Беше привлекателен, чертите на лицето му бяха изсечени, един белег го правеше да изглежда по-възрастен. Но сините му очи, пълни с блясък, издаваха неговите двайсет и четири години.
— Само си изгубихме времето тук — добави той.
— Не. Да се даде възможност на мира, колкото и малка да е тя, това никога не е загуба на време. Освен това… — той размисли за миг. — Освен това, не всички от Върховното кралство са такива, каквито ги наричаш. Естеверис например…
Вол прекъсна, защото Лукас не можа да се сдържи и направи гримаса, като чу името на първия министър на кралица Селиан.
— Естеверис — продължи Великият градоначалник натъртено — ми се струва по-склонен на мир. Но той не е сам. Други освен него също надигат глас и той има своята тежест. Естеверис е с вързани ръце.
— Естеверис е змия. Безпринципен нагаждач и амбициозен.
— Но той знае, че Върховното кралство ще загуби много, ако обяви война на Арканте. Освен това…
Вол стана и се протегна.
Висок и тежък, с яко тяло и широки рамене, физиката му беше повече на месар, отколкото на магистрат. Независимо от това той беше ерудит и умел служител, поет на времето си и беше учил няколко години в една от най-престижните академии за магия във Валмир. Предаността му към неговия град беше извън всякакво съмнение. И ако беше съветник на Исандра Аркантска, го дължеше преди всичко на ума си и на своята прозорливост.
— Освен това? — попита Лукас.
Великият градоначалник отиде до прозореца и видя, че бурята вече достигаше замъка. Замислен, той рече по-скоро на себе си:
— Освен това нямам доверие не толкова на представителите на Върховното кралство, колкото на принц Жал.
— Епископът на Стал? — учуди се Лукас.
— Няма значение каква дреха носи, той е роден и си остава принц на Върховното кралство. Ние не трябваше… — Вол се поправи. — Аз не биваше да се съгласявам той да е съдия в тези преговори.
— Вие нямахте избор. Освен това вие не бяхте единственият, който прие условията за тези преговори. А Църквата на Дракона-крал винаги е била благосклонна към мирно решение, както на няколко пъти го потвърди чрез гласа на Светия Синод.
— Църквата може би. Но Жал?
Лукас се приближи до Вол и като сниши глас, попита:
— Той би се подчинил единствено на себе си?
— Не зная — отвърна Вол и повдигна рамене. — Но не ми харесва. И мисля, че всеки път, когато насочи разискванията или поиска някакво уточняване под претекст да ги изясни, всъщност повдига някой деликатен проблем, който е по-добре да остане на сянка, докато малко по малко напредваме. Много време ми трябваше, докато разбера каква игра играе. Той е умел, но се възползва и от най-дребните различия между представителите на Върховното кралство или между нас. И всеки път с твърдението, че иска да помогне, че иска да се увери, че всеки е разбрал добре, че всичко е съвсем ясно, преди да продължим…