Нощта се бе спуснала над потъналия в сняг Ориал.
В Кралския дворец цареше тежка тишина. Всички говореха тихо. Пристъпваха внимателно. Най-дребното проскърцване на врата отекваше като тревожен вик. Захлопната врата караше хората да се стряскат. Слугите се носеха като неясни сенки, само подметките им вдигаха шум по паркета. Огледалата и прозорците вече бяха покрити с черни платна.
Целият двор се бе събрал пред кралските покои — нетърпелив и сериозен, почти трескав. Вече дори не беше въпрос и на часове. Очакваха всеки момент Върховният крал да умре и най-сетне да сложи край на годините агония. Вестоносците, които щяха да разнесат новината, бяха готови да скочат на седлата и да пришпорят конете. Във всяка църква камбаните бяха готови да забият на смърт веднага след камбаната на двореца. Още преди полунощ Ерклант Втори вече нямаше да го има, но какво щеше да остане след него? Несъмнено хората щяха да си спомнят, че Великото зло се бе стоварило над него и че бе умрял, без някой да разбере защо Божествените го бяха прокълнали, нито дали са му простили. Но хората не бяха загрижени толкова за Върховния крал и неговото царуване, колкото за бъдещето. Кой щеше да го наследи? Въпросът можеше да изненадва някои, но сред придворните вече се носеше слуха, че кралят е посочил принц Алдеран за свой пръв наследник.
В главното преддверие на кралските покои кралицата чакаше. С нея бяха двамата ѝ синове — Алан и Жал, Естеверис, близки съветници, няколко дами и приближени господа и — според обичая — великите владетели на кралството, сред които херцог Дьо Фелн и граф Д’Аргор. Ирдел не присъстваше: уведомен колкото се може най-късно, той летеше със змей към Ориал, но нямаше да пристигне навреме, за да си вземе сбогом с баща си. В качеството си на капитан на Ониксовата гвардия Лорн също беше там, но стоеше настрана и угрижено мислеше. Дълго беше разсъждавал какво да направи със своя екземпляр от истинското кралско завещание, но не това го занимаваше в този момент, защото решението му бе взето. Обаче се страхуваше да не би Върховният крал да умре, преди той да успее да изпълни едно обещание, което беше дал пред себе си, когато чу последните думи на Вард.
— Благодаря ти, че си тук.
Лорн се извърна към Алан.
— Няма за какво.
„В края на краищата, бащата, който агонизира, е колкото твой, толкова и мой“ — каза си Лорн.
— Лекарите му току-що си тръгнаха — добави Алан. — Той е сам с изповедника си.
— Значи краят скоро ще настъпи.
— Да, скоро…
Потънал в мъка, Алан помълча за миг, после попита:
— Дали е бил лош крал?
— Струва ми се, че още е много рано да се каже.
— Разбира се, ти си прав. Но ако бе бил велик крал, щяхме вече да го знаем, нали? Какво ще остане от царуването му?
„Хаос“ — помисли си Лорн.
— Аз — каза Алан — ще бъда велик крал. Каквото и да се случи, заклевам се. И ако се възкача на трона, кълна се никога повече да не докосна кеш.
Лорн знаеше, че в този миг Алан беше искрен. Но знаеше също така колко струва обещанието на пияницата.
— Това е добре — каза той.
— Ще мога ли да разчитам на теб?
— Как така?
— Когато стана крал, ще бъдеш ли до мен? Бих искал да мога да разчитам на теб.
Лорн се сепна.
„Бих искал да мога да разчитам на теб.“
Същите думи, буквално съвсем същите Алан му бе казал преди две години на кораба, който ги връщаше от морето на Мрака. За да поиска помощта му предвид на едно несигурно и изпълнено с опасности бъдеще. Тогава си спомни и въпроса, който Лорн непрестанно си задаваше и на който Алан не бе отговорил: Откога принцът знаеше, че майка му подготвя неговото възкачване на трона? И откога го беше приел? Откога съзнателно мамеше всички? Кралицата беше разиграла комедията на отмъстителната, амбициозна жена, за да прикрие по-добре играта си. Ами ако Алан беше играл комедията на безгрижния принц?
— Винаги ще бъда до теб — излъга Лорн.
— Благодаря.
Алан го прегърна — прегръдка, която Лорн прие без угризения.
— Ако мога да направя нещо, каквото и да е, за теб… — предложи Алан.
— Можеш. Бих искал… Бих искал да остана за миг до ложето на краля. Сам.
— Това няма да е трудно.
Изненадан, Лорн вдигна вежди.
Последния път, когато се бе срещнал с Върховния крал, беше вдигнал ръка против него. Така че не си представяше, че толкова лесно ще получи удовлетворение на молбата си, но Алан сам му даде обяснението:
— Той вече на няколко пъти те вика.
— Защо?
— Не зная.
Стаята беше изцяло обточена в черно. Прозорците бяха закрити. Тъмни чаршафи се спускаха около леглото с балдахин. Във въздуха се носеше силна миризма на тамян, която обаче не успяваше да прикрие смрадта на развалено месо. Огънят, който гореше в камината, пропукваше сред зловеща тишина.