Лорн влезе сам.
Приближи се до леглото, поздрави мълчаливо изповедника, който го задържа за лакътя и каза:
— Само няколко думи, моля ви.
Лорн кимна и остави черния свещеник да се отдалечи от леглото.
— Вие можете да направите много за упокой душата на краля, рицарю — каза изповедникът полугласно. — Той мисли… той смята, че трябва да получи вашата прошка. Дайте му я.
— Моята прошка? Не разбирам.
Притеснен, изповедникът скришом погледна към леглото, сякаш се страхуваше, че умиращият може да ги чуе.
— Кралят облекчи душата си от всичките си тайни по време на изповед. Някои от тези тайни ви засягат, но не зная какво вие…
— Говорете, отче.
— Кралят мисли, че вие сте причината за неговата болест. Това няма никакъв смисъл, но според него Божествените са му пратили Великото зло, за да го накажат заради вашето раждане.
Свещеникът замълча.
И тъй като Лорн сякаш лекичко се усмихваше при мисълта за това, което би могло да плаши краля, той се почувства длъжен да добави:
— Трябва да разберете, че кралят е в състояние на огромна слабост. Той вече не е с всичкия си разум, но мъките му са искрени. Насън говори за пророчество, което Пазителите са му разкрили. То разказвало за мрачни години за Върховното кралство, както и за принц, роден от чуждестранна кралица, предопределен да спаси трона. Този принц…
Лорн се обърна с гръб към свещеника.
— Не мисля, че аз съм предопределен да спася Върховното кралство — каза той, гласът му прозвуча зловещо, докато отиваше към леглото. — Оставете ни.
Изненадан, свещеникът не знаеше какво да каже.
Лорн седна на табуретката на изповедника, до смъртното ложе на краля. Смрадта, която се носеше от леглото, беше непоносима. Смрад на труп, забравен и прояден от червеи — смрадта на Върховния крал. Лорн почака свещеникът да излезе и да затвори вратата. После се наведе напред и рече:
— Татко.
Кралят лежеше по гръб, беше неподвижен. Клепачите му бяха затворени, очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите си. Устните му вече ги нямаше и оголваха жълтите му зъби, стърчащи от слабите, изсъхнали венци. Кожата на лицето му приличаше на овехтял гьон.
— Лорн? — прошепна той на един дъх, без да отваря очи. — Лорн, ти ли си?
— Аз съм.
— Ти… ти дойде. Аз… съм щастлив.
Лорн хвана ръката му — ръка с дълги нокти, лека и крехка, като стара птича лапа.
— Бях… лош баща за теб — продължи кралят. — Лош крал… Често те… много често те пренебрегвах… И те… осъдих. Отрекох се от теб… Несправедливо…
Кралят отвори очи и мъчително изви глава към Лорн.
— Прости ми — каза той. — Умолявам те. Прости ми, синко… Аз… Толкова се нуждая от прошката ти…
Лорн видя разкаянието и страха в погледа на баща си. Но не се трогна. Единственото чувство, което изпитваше, беше гняв, който потискаше от прекалено дълго, изчаквайки да настъпи неговият час.
— Страх те е, нали? — попита Лорн твърдо. — Страх те е, че си нарушил плановете на Божествените. И това е единственото ти угризение… Не се разкайваш за нито един от греховете ти, за нито едно от престъпленията, които си могъл да извършиш през твърде дългия си живот. Не се разкайваш, че си изнасилил майка ми. Нито че си предал доверието на баща ми. Само за това, че си ме създал. И сега от мен, от мен искаш прошка?
— Аз… Не съм изнасилил майка ти… Никога… аз…
Лорн бързо стисна ръката на краля. Старецът сдържа дъха си от болка.
— Не ме лъжи, старче! Не и тази вечер. Не и на прага на смъртта.
— Къл… кълна ти се — едва чуто пророни Върховният крал. — Аз… я обичах.
Лорн стисна юмрука си още по-силно. В ръката на умиращия една кост изпука като суха клонка. Кралят се изпъна. Искаше да извика или да се бори, но не беше способен да го направи, скован от изгнилото си тяло, което вече му позволяваше само едно — да страда.
— Пр… причиняваш ми болка — изплака старецът.
— Зная — Лорн се наведе толкова, че бузата му докосна бузата — пергаментова и смърдяща — на баща му. — Кажи ми, наистина ли смяташ, че Божествените те наказаха за това, че си ме създал? Много приказваш, старче. Твоят изповедник нищо не разбира, но аз разбирам. Пророчеството. Синът на Върховен крал и чуждестранна кралица. Алан и аз. Това прави един в повече, нали? По твоя вина. Но може би наистина имаш право. Божествените са те проклели.
— Аз… аз… — изломоти кралят, чиито очи се напълниха със сълзи от болка.
Със стиснат юмрук Лорн не слушаше.
— Кога го разбра? Сигурно при първите признаци на Великото зло. Когато лекарите и свещениците трябва да си признали, че не знаят как да те лекуват. Но кога разбра, че Божествените са те проклели? Това трябва да е било по-сложно, защото не е било лесно да избереш от всичките си грехове! Освен ако… освен ако Пазителите не са ти пратили един от техните Пратеници. Но какво значение има — Лорн замислено замълча за миг. — И все пак бих искал да знам едно нещо. Когато бях изпратен в Далрот, ти знаеше ли? О, не те осъждам, че ме изпрати на гибел. Зная, че не ти ме предаде. Но сигурно си видял в това неочаквана полза, случай да се отървеш от мен. Да премахнеш несигурността, която аз представлявам, като ме отстраниш от играта и ме лишиш от бъдещето ми. Дори не трябваше да правиш нещо. Просто трябваше да оставиш нещата такива, каквито са. Да оставиш на съдиите и палачите да си свършат работата. И кой знае? Може би Сивият дракон е искал точно това. Може би си бил намерил начина да поправиш грешката си и да получил прошката на Божествените! Колко ли трябва да си бил разочарован, виждайки, че Великото зло продължава да те разяжда…