Хватката на Лорн ставаше все по-жестока и две кости изпращяха в ръката на Върховния крал. Той се разтресе, изстена нещастно, което за него беше вик.
— Синко… Ум… умолявам те.
— А майка ми? Тя молеше ли те? Не, сигурен съм, че не е. Беше твърде горда за това. Макар и пленница, макар и робиня, тя завинаги си остана много повече кралица, отколкото ти някога си бил крал. Изтърпяла е. Оставила те е да се възползваш от нея и после е замълчала, завинаги. Защото е обичала съпруга си. Защото не е искала той да се разбунтува против този Върховен крал, на когото вярно служеше. А може би и защото не е искала той да ме намрази… Ти не помниш, но онази нощ Вард е бил дневален. Той не бе забравил. Но не мисли, че от вярност към теб е мълчал през всичките тези години. А защото майка ми го заклела да пази тайна.
— Аз… аз я обичах…
— И какво от това? Тя не те е обичала.
Изведнъж Лорн изви китката на краля и сякаш сноп вейки се прекършиха. Кралят изхълца. Няколко леки потрепервания на тялото му показваха, че се бори, после изчезнаха.
— Ст… Стражи! Норфолд! При мен!
Призивът на стареца беше едно пошушване, което не премина завесите на леглото му. Уверен в себе си, Лорн пусна ръката му, която провисна като стара ръкавица, пълна с кости.
— А сега чуй какво съм дошъл да ти кажа. Чуваш ли, татко?
Уплашен, кралят кимна.
— Да… Да…
— Чудесно. Тогава знай, че завещанията са били разменени. Остава само това, което си написал първо, онова, което сочи Алан за твой наследник. Кралицата и нейният министър се постараха и искам да знаеш, че не направих нищо, за да им попреча. Искам също така да знаеш, че притежавах един екземпляр от законното завещание — да, екземплярът, който беше предназначил за мен — за който се постарах никой никога да не прочете…
— Не… Не!
— Знаеш какво означава това. Или най-накрая си разбрал. Или Пазителите са те предупредили.
— Върховното кралство… Смъртта… Войната…
— Да, татко. Законните ти синове ще се разкъсат и ще потопят Върховното кралство в разруха и хаос. Ти вече няма си тук, за да го видиш, но можеш да си го представиш, нали? Твоето скъпо кралство скоро няма да го има. Това кралство, за което ти никога не си бил достоен, ще изчезне в пламъците. И хората ще помнят, че е станало по твоя вина. Заради това завещание Хрониките ще кажат, че последната ти постъпка е била да предизвикаш гибелта на Върховното кралство… И поданиците ти, също като Божествените, ще те прокълнат…
— Мил… милост…
Лорн се изправи невъзмутимо.
Сянката му падна върху агонизиращия крал.
— Сега — рече той — ще ти взема най-скъпоценното, което може да се вземе от един умиращ — малкото, което му остава. Сбогом, татко. Ще се видим в ада.
Изпълнен със спокойствие, Лорн сложи ръка върху лицето на Върховния крал.
Когато влизаше в стаята му, вече знаеше какво щеше да направи. Знаеше, че окончателно щеше да обърне гръб на човека, който бе до този момент и че щеше да изгуби душата си за сметка на Тъмнината. Откакто бе говорил със Скерен, откакто се бе върнал към справедливостта и съдбата си, Лорн се беше почувствал защитен от Тъмнината, въпреки няколко прояви на лошо настроение. Дори беше подчинил и принудил своя Дух от Тъмнина да му помогне срещу Лаедрас. Може би се залъгваше с илюзии. Може би беше на път да се излекува и това изглеждаше като изкупление. Но въпреки това, независимо дали имаше още някакъв шанс за спасение, или не, той на драго сърце се отказа от него, съзнавайки, че се жертва на олтара на отмъщението.
Нямаше нужда да натиска.
Стана лесно. Чаршафите едва помръднаха и Лорн можа да види ужаса, който заблестя, после отслабна в очите на омразния му баща.