— Пак си чела цяла нощ, нали?
Алисия остави книгата си.
— Ти никога не си обичала книгите — каза тя уморено. — Не можеш да разбереш.
— Не се дръж с мен като с глупачка, става ли? Вече мина обяд, а майка ти те чака.
Алисия отметна една златисточервена къдрица от бузата си.
— Зная какво иска от мен.
Беше бледа и нещастна. Златото, което искреше в тъмните ѝ очи, беше избледняло. Бузите ѝ бяха хлътнали, а погледът ѝ бе помръкнал. Но от това красотата ѝ беше станала още по-крехка, по-изящна и ценна. Още нямаше двайсет и пет години, а вече преживяваше траура на една огромна любов.
— Аз също зная. И ще направиш добре да я изслушаш.
— За какво ми е?
Ейлин въздъхна.
Съчувствено седна до приятелката си и взе ръцете ѝ в своите.
— Зная, че го обичаше, Лис. Но времето минава и това… — обгърна стаята с поглед — не знам какво е това, но не е живот.
Говореше не само за тази стая, от която приятелката ѝ изобщо не излизаше, но и за отшелническия живот, който Алисия водеше тук от месеци, като отказваше всякакви посещения и не отговаряше на писмата, които получаваше. Единственото, което правеше, беше да чете. Четеше и четеше, отново и отново, книги, от които не запомняше и ред, но които я опиваха като лошо вино. Четеше до изтощение, понякога потъваше за няколко часа в сън и забрава, откраднати преди зазоряване.
Ейлин нежно галеше слепоочията ѝ с върха на пръстите си и Алисия повдигна към нея отчаян поглед.
— А какво искаш да направя? — попита тя умоляващо.
Той се казваше Лорн.
Беше го обичала, както се обича само веднъж, а за мнозина такава любов беше невъзможна. Внезапната му смърт я беше опустошила, издълба в нея ледена пропаст, в която всичко потъна. Над изпепелената ѝ душа се бе спуснал мрак. И оттогава насетне тя живееше, но беше само сянка, отсъствие, жалба, свита болка.
— Какво искаш да направя? — повтори Алисия.
Развълнувана, Ейлин целуна устните на разплаканата си приятелка и я прегърна.
— Не те карам да забравиш, Лис.
— Дори не можах да поговоря с него, след като се върна! — проплака Алисия. — Не можах да му кажа, че го чаках и че го обичам! Но защо, защо Сивият дракон ми върна Лорн само за да ми го отнеме веднага след това?
— Не зная.
Ейлин остави Алисия да се наплаче в прегръдките ѝ.
— Аз… Наистина не зная — добави тя.
Вила Ливия представляваше голяма, красива постройка, изгубена във вътрешността на страната, потънала сред поля, лозя и кипариси. Имението принадлежеше на Ливерия дьо Лоранс, херцогиня на Сарм и Валанс, която всяка година идваше тук да прекара лятото далеч от оживлението и смърдящите канали на Аленсия. Обожаваше това място до такава степен, че го беше прекръстила: Ливия беше умалително от Ливерия. Тук въздухът беше чист, дните минаваха спокойно, а пейзажът бе очарователен.
Херцогинята обядва на терасата под един бял балдахин, седнала с лице към алея със столетни кедри, през чиито крехки клони преминаваха лъчите на сармското слънце в този пролетен следобед. Красива и улегнала, тя беше изпълнена с достойнство като жена, която познава положението си и държи на него. Пи малко, хапна едва-едва, бързо поиска да разчистят масата и извади тънка пура от един калъф.
Елда, компаньонката ѝ, я погледна укоризнено.
— Зная — каза херцогинята. — Но никой не може да ме види, а и ти няма да тръгнеш да разправяш, нали?
Всъщност множество въоръжени мъже стояха около терасата.
Ботушите им все още бяха прашни, те принадлежаха към ескорта, без който херцогинята на Сарм и Валанс не отиваше никъде. Дали наистина ги беше забравила? Те стояха мълчаливи и безстрастни, зорки, готови да извадят шпагите. Други войници пазеха околностите на вилата. А трети наблюдаваха пътищата наоколо.
Не по-малко от петдесет конници придружаваха херцогинята този ден. По принцип двайсетина бяха достатъчни за обикновени пътувания в границите на херцогството. Но напоследък докладите на шпионите бяха станали тревожни, така че успяха да убедят херцога да вземе изключителни мерки. На въпросите на съпругата си беше дал фалшив отговор, за да не тревожи никого, без да се налага: херцогството беше призовано да се бие заедно с Върховното кралство в конфликта, който се очертаваше с Арканте, и трябваше да се вземат мерки още отсега. Херцогинята не беше глупава, а освен това беше осведомена от собствените си шпиони. Знаеше, че опасността не идва от Арканте и неговите съюзници, а от Валанс — братското херцогство.