Хваната неподготвена, Алисия не знаеше какво да каже.
Не беше толкова наивна, за да вярва, че баща ѝ и майка ѝ бяха сключили брак по любов. Бракът им беше посветен на съюзяването на две богати и могъщи семейства, а не на две влюбени сърца. Но за пръв път херцогинята говореше за това пред дъщеря си. Беше възпитана да се доверява малко и никога да не се оплаква — от свян или от гордост, което често е едно и също.
— Дойдох да те взема, Алисия.
— Разбрах.
— Стават вече месеци, откакто живееш тук като отшелница. Това повече не може да продължава. Ти си Лоранс, Алисия. И вече не си дете. Имаш задължения и отговорности. Нали не смяташ до края на дните си да страниш от светския живот? Не смяташ да се замонашиш?
Тя очакваше отговор, който Алисия едва пророни:
— Не.
— Тогава вече е време да поемеш отговорностите, които се полагат на името и ранга ти. Не можеш да продължаваш повече да се окайваш в този траур.
Със сълзи на очи Алисия се възпротиви:
— Но аз не се окайвам в…
— Няма значение! Достатъчно.
Алисия млъкна.
С наведена глава, тя се остави майка ѝ да я отведе до една каменна пейка, обрасла с мъх, и седна до нея. За миг поседяха мълчаливо сред шума на клоните, после херцогинята каза:
— Баща ти беше повече от търпелив към теб.
Алисия разбра.
Значи не ставаше дума само да се върне към светския живот. И сякаш за да я убеди, майка ѝ допълни:
— Скоро ще навършиш двайсет и пет години, Алисия…
— Кой? — попита младата жена с глас, който трепереше повече, отколкото ѝ се искаше да покаже.
— Херцог Ериан д’Ансгорн.
Алисия бавно кимна.
— Кога?
— Тази есен.
Алисия знаеше, че нищо не можеше да направи.
След няколко месеца щеше да бъде омъжена за мъж, когото никога не беше виждала, но за когото знаеше, че е на годините на баща ѝ. И за миг не се съмняваше, че всичко беше уредено до най-малките подробности. Датата на годежа, мястото на церемонията, списъкът на поканените. Размерът на зестрата ѝ, разбира се. Дори цветът на роклята ѝ.
Гледайки право пред себе си, херцогинята каза:
— Зная, че тази истина ще ти се стори отвратителна, но ти имаше късмета да познаеш истинската, красивата любов. Това е много повече от онова, което бе дадено на мен. И е повече от онова, което ти бе обещано, когато дойде на този свят.
Очите на Алисия отново се напълниха със сълзи.
— Зная, майко.
— Тогава изплачи го, Алисия. Сега. Наплачи се до насита, но никога повече не започвай отново. Изплачи и последната от сълзите си. Плачи за Лорн тук и за последно. После си спомни коя си и ела при мен.
При тези думи херцогинята стана и тръгна, оставяйки дъщеря си толкова сама, колкото никога не се беше чувствала. Отдалечи се с бавно и достойно. И макар че нищо не показа и никой нищо не разбра, погледът ѝ се замъгли, когато чу как дъщеря ѝ избухна в сърцераздирателен плач.
Херцогинята се върна на терасата, без да се обърне, придружена от шума на равномерните си стъпки по чакъла. С мраморно лице тя седна и след миг направи лек знак с глава на Елда. Тя разбра и тръгна. Седнала сама на пейката в края на алеята, Алисия продължаваше да плаче.
Елда се върна заедно с Ейлин дьо Фелн и остана права, а младата жена седна.
Херцогинята не удостои Ейлин с поглед. Не я харесваше. В нея виждаше интригантка и изкусителка, при това още по-опасна, защото си придаваше невинен вид. Приличаше на баща си, за когото най-доброто, което можеше да се каже, е, че е умел политик, а най-лошото — че е безогледен кариерист. Ейлин беше негово творение и съучастница. За него тя беше прелъстявала, манипулирала и предавала. Може би дори беше предизвикала гибелта — буквално и преносно — на виконт Дьо Беорден, който я остави вдовица и много богата малко след като се бяха оженили. Виконтът беше възрастен и беше обществена тайна, че имаше болно сърце. Но всички бяха единодушни, че богатството му идваше тъкмо навреме, за да запълни хазната на Фелн, най-вече след като виконтът беше оставил завещание, особено благоприятно за неговата толкова млада и толкова красива съпруга…
Но следвайки правилните съвети на Елда, напоследък херцогинята се беше сближила с Ейлин. Първо, защото тя умееше да бъде прагматична. Освен това, защото не се съмняваше в искреното приятелство, което Ейлин изпитваше към дъщеря ѝ. Двете заедно можеха да убедят Алисия.
— Трябваше да ме предупредите доста преди… — каза херцогинята след доста дълго мълчание.
— Преди кое? — отвърна Ейлин. — Във всеки случай, Лис не беше готова. Познавам я добре.
— Аз съм ѝ майка.
— Да. А аз я познавам по-добре от вас.
Вбесена, херцогинята се извърна към Ейлин. Но тя издържа изпепеляващия ѝ поглед, без да трепне, и отби удара: