Алан повдигна очи — погледът му беше изпълнен с отчаяние и вина.
— Ти нищо не можеш да направиш — каза му Лорн. — Не е твоя вината за това, че…
— Зная, че Ирдел опита да направи каквото е по силите му — прекъсна го принцът, който говореше на себе си. — Но той беше сам… Сам срещу Естеверис. Сам срещу… срещу майка ми… Тя го мрази, знаеш ли?
— Да, зная.
— Защото не е неин син. Докато аз… Аз! Ще видиш! Ще видиш, че един ден тя ще иска аз да заема трона на нейно място…
Думите замряха в горчив присмех.
Лорн се почувства виновен. Никой на този свят не познаваше по-добре Алан от него. Повече от всеки друг, той знаеше, че зад чара, безгрижието и самоувереността на този понякога арогантен принц се криеха съмнения, провали, болки, за които мислеше, че е забравил или успокоил с кеша. Алан беше нестабилен и преживяваше непрестанно тези кризи на съмнение, които го убиваха, но ги криеше колкото от срам, толкова и от гордост. А и защото беше отгледан с представата, че един принц на Върховното кралство не може да бъде слаб.
Лорн смяташе, че Алан се беше излекувал от тези кризи в същото време, когато се беше освободил от властта на кеша. Или поне така му се искаше да вярва — от егоизъм. Но очевидно принцът изобщо не се беше освободил от съмненията, които го разяждаха.
Нито от кеша.
— Одрик! — извика Лорн.
Беше убеден, че старият слуга чака недалеч и не се излъга: Одрик се появи почти веднага. На лицето му имаше следа от скоро нанесен удар. Като видя, че Лорн разбра от пръв поглед, той наведе очи, засрамен заради господаря си, който го беше ударил в пристъп на ярост.
Лорн се направи, че нищо не е видял.
— Помогни ми.
Двамата заедно вдигнаха принца. После, понеже Лорн беше сигурен, че го държи здраво с ръка през раменете, каза на Одрик:
— Върви напред и се увери, че няма да срещнем никого.
— Да, месир.
Старият слуга тръгна, а Лорн остана да изчака.
— Той не поиска да ме види — каза Алан полугласно. — Нито веднъж, откакто се върнах. Можеше да ми пише. Да попита как съм… Но не.
Лорн не разбра веднага за кого говореше Алан.
— Кралят ли? — попита той накрая.
— Моят баща, да. Дали знае поне, че съм жив?
— Разбира се!
— Тогава значи не му пука…
Лорн не знаеше какво да отговори. Искаше му се да намери думи, с които да насърчи принца, но напразно, така и не намери какво да каже. Освен това, макар да му беше мъчно за приятеля му, той изпитваше и гняв. Да види Алан в това състояние, да знае, че отново се е поддал на кеша, го вбесяваше. Не можеше да престане да му се сърди. Защото няколко души бяха направили всичко, бяха опитали всичко, за да помогнат на принца. А той отново беше пропаднал, предавайки доверието, вложено в него.
— Мен — фъфлеше Алан — той ме презира. Забравя ме и можех изобщо да не се връщам от оня манастир, дето ме бяха затворили, за да…
Крещейки от болка и умолявайки понякога да сложат край на мъките му, подлудяван от бълнувания и трески, по време на които мускулите, костите и вътрешностите му се превръщаха в чисто страдание, Алан беше преживял мъчение през дългите месеци, необходими на тялото му да се пречисти от кеша.
И всичкото това за какво?
Обзет от внезапно отвращение към самия себе си, принцът хвърли бутилката, която се разби в мрака. Сладникавият мирис на кеша не закъсня да се разнесе.
— Аз… аз страдах, знаеш ли? Там, в оня изгубен манастир.
— Зная — каза Лорн.
— Но ти… — измърмори Алан, като си върна нишката на обърканите мисли. — Теб той те вика при себе си. Приема те и те прави Пръв рицар на кралството… Можеш ли да ми кажеш защо те предпочита пред собствения си син? Един крал би трябвало да предпочита собствената си кръв, нали така?
И този път Лорн не знаеше какво да отговори.
За щастие, Одрик се върна и откъм вратата направи знак, че пътят е чист.
— Трябва да се наспиш — каза Лорн, като повлече принца.
Седнал в мрака на трона, предназначен за кралицата, с изпънати лапи и вдигната глава Исарис ги гледаше как се отдалечават.
Глава 15
На другата сутрин под спокойния поглед на Исарис Лорн направи нещо, което от дълго време не беше правил. Без дори да е сигурен, че вярва в божествената същност на Великите дракони, без да се обръща конкретно към някого от тях, той се помоли, коленичил въоръжен пред един прозорец, през който нахлуваше бледата светлина на изгрева. Не се моли за себе си, нито за своето опрощение, а за душите на тези, които вярваха и които щяха да умрат, непознаващи лъжите на съдбата.
След по-малко от час иргаардският военен флот щеше да навлезе в пристанището на Саарсгард.
Глава 16