Знаеше се само името му: Лаедрас. Казваха, че бил „Третият принц-дракон“, без да се знае какво точно означава това. Никой не го беше виждал и присъстващите се интересуваха със смесица от възбуда и тревога от него, без да е наистина възможно да се определи частта истина, слухове и легенда във всичко това.
Така че настъпи огромна тишина, когато, след като тромпетите и барабаните, известяващи неговото появяване, замлъкнаха, иргаардската делегация влезе в огромната, украсена със знамена зала.
Големите врати се отвориха и се появи един благородник.
Лаедрас беше висок и слаб, атлетичен, с широки рамене. Изглеждаше на около трийсет години или може би по-малко, но вече беше живял един век. Беше облечен в черно и червено — цветовете на Иргаард. Ботушите и ръкавиците му бяха от фина кожа. От еполетите на нагръдника му се спускаше плащ. Косите му бяха дълги и рижи. Беше красив и представителен. Походката му беше уверена, горда и спокойна.
Всички бяха впечатлени.
Мнозина виждаха за пръв път принц-дракон. За повечето това беше и последен път. Защото принцовете-дракони рядко се появяваха извън Иргаард освен за да водят армии.
Лаедрас вървеше пред четирима драка с копия, чиито ризници бяха черни и блестящи като люспите им. Следваха дузина мъже, които носеха на прътове, промушени през халки, два огромни абаносови сандъка, украсени с дърворезба и инкрустирани с рубини. След тях вървяха свещениците в редици по трима, ръцете им бяха пъхнати в ръкавите, бяха облечени в раса в черно и червено, а главите им бяха покрити с малки, съвършено прилепнали обсидианови шапчици. Шествието завършваха четирима човешки копиеносци, въоръжени като първите, но възседнали гигантски гущери, покрити с покривала, чиито раздвоени езици шибаха въздуха.
Тръпка премина през присъстващите, докато иргаардският кортеж напредваше зад Лаедрас. Тръпка на страх и възбуда, подобна на тази, която изпитва уязвим, невъоръжен човек пред голямо, смъртоносно животно. Кралицата се изправи на трона си и осъзнавайки важността на момента, си придаде повече увереност, отколкото изпитваше. Принцовете също се изправиха.
Застанал назад, Лорн не прояви никакво вълнение, но различи безпогрешно това, което всички предугаждаха — присъствието на Тъмнината. То събуди у него стари отзвуци, едновременно близки и плашещи, а печатът на лявата му ръка го засърбя. Във вените на принца-дракон течеше кръвта на Черната хидра — неговата майка. Умен и жесток, той беше творение на Тъмнината и то от най-страшните.
Кралицата усети как я обзема някакво смътно вълнение, когато Лаедрас, след като я поздрави, се изправи и впери в нея хипнотичния поглед на своите очи на влечуго. Един мъж се отдели от групата на свещениците и пристъпи напред, расото му се влачеше по дебелия килим сред тишина, нарушавана единствено от свистящото дишане на бойните гущери. Той изчака, после преведе на обикновен имелорски речта, която принцът-дракон произнесе на висок иргаардски — език, който вече се говореше само в двореца на Черната хидра. Мелодичен и ясен, той произлизаше от драконския и звучеше като предназначен за заклинания.
Лорн не изслуша принца-дракон, нито пък отговора на кралицата. Изявленията и на двамата спокойно можеше и да не бъдат превеждани. Всеки, присъствал на приема на извънреден посланик, ги беше чувал. Още повече, че текстът на всяка реч беше написан и приет предварително. И запетайка не беше импровизирана. Всеки играеше ролята си. Всеки играеше според либрето, което беше изкусно изпипано и дълго обсъждано.
Лорн гледаше Лаедрас, без да го чува, повече любопитен, отколкото впечатлен. Той също за пръв път виждаше принц-дракон и се питаше до каква степен бе правдив човешкият вид, който той беше приел. Дали беше обикновената му форма, тази, която чувстваше най-естествена? Или предпочиташе драконовата форма, тази, която приемаше, когато извикваше мощта на Черната хидра? Тази мощ се излъчваше от него като вледеняваща аура. В какво се превръщаше тя, когато той я освободеше? Според Хрониките много мъже, при това смели, не бяха оцелели пред нея, покосени от страх.
Принцът-дракон направи движение, с което позволи на носачите да се приближат. Те поставиха двата сандъка пред кралицата и принцовете, махнаха прътите, с които ги бяха носили, и отстъпиха, без да кажат дума. Лаедрас даде друг знак и четирима свещеници се приближиха. Те започнаха да отключват тежките ключалки на сандъците, но изчакаха принцът-дракон — чрез гласа на своя преводач — да изрази задоволството на Иргаард от това, че изплаща „един стар дълг на честта“ в знак на добра воля и приятелство, без да каже и дума за бъдещите отношения между двете кралства.