— Мисията на този взвод?
— Не зная.
— Многоброен?
— Двайсетина рицари от Сивата гвардия.
— И няма никакво съмнение, че отива в Самаранд…
— Никакво, господарке.
— И е по заповед на моя съпруг.
— Да, господарке.
Кралицата на Върховното кралство стисна устни.
Самаранд беше най-влиятелният от седемте Свободни града — тяхната столица, в известен смисъл. Навремето провинцията на Свободните градове беше принадлежала на Върховното кралство, преди да бъде завладяна от кралство Иргаард. После, веднага след като беше коронясан, сегашният Върховен крал си беше върнал владението в края на една война, която беше изтласкала армиите на Черния дракон отвъд Морето на мъглите. След това Ерклант беше дал относителна независимост на всеки един от Свободните градове, за да спечели тяхното признание и лоялност: те щяха да се управляват както желаят при условие, че си плащат данъците и никога не се възправят против интересите на Върховното кралство. След иргаардското робство тази възвърната свобода стана основа на благоденствието на Свободните градове. Независимо от това, един от тях скоро щеше да се освободи напълно от опекунството на Върховното кралство и да се върне в лоното на Иргаард…
— Мислите ли, че Върховният крал би могъл да се опита да се противопостави на отстъпването на Ангборн? — попита Естеверис.
Този въпрос беше призив към благоразумие, който министърът многократно беше повтарял. Негова беше основната заслуга за този майсторски дипломатически и политически дар, който скоро щеше да направи Ангборн изцяло иргаардски град. При това беше съвсем наясно какво струва това отстъпване на Върховния крал и на последните му привърженици.
Кралицата сви рамене.
— Този малоумен дъртак?
— Провинцията на Свободните градове е най-великото завоевание в царуването на вашия съпруг — подчерта Естеверис. — И едно от най-славните му постижения е изтласкването на армията на Иргаард в морето. Нашите противници имат право като казват, че отстъпването на Ангборн на Черния дракон означава едновременно да се обезцени победата и да се докара Иргаард пред вратите ни. Няма никакво съмнение, че Върховният крал, колкото и да е изолиран, не…
— Искате ли да оставите съпруга ми там, където е? Оставете го в тази крепост, която избра за свой гроб. В края на краищата нали това иска? Да го оставят да умре на спокойствие?
Министърът почтително се поклони.
— Що се отнася до противниците ни… — продължи кралицата, — отстъпването на Ангборн на Иргаард ще се случи, независимо дали това им харесва, или не. Това е полезно за Върховното кралство. То ще възстанови нашите дипломатически отношения с Иргаард и ще постави началото на безпрецедентен съюз. Върховното кралство и Иргаард! Двете най-могъщи кралства на Имелор най-накрая съюзени!
Във вълнението си кралицата беше станала и беше направила няколко крачки. Успокои се и добави бавно:
— Това ще е свършен факт след няколко седмици, Естеверис. След няколко седмици ще бъдем в Ангборн пред делегации от цял свят и ще подпишем с Иргаард договор, който ще принуди всичките ни неприятели — вътре и вън — дълго да преразглеждат своите… позиции.
Селиан се усмихваше и погледът ѝ блестеше, вперен някъде навън. Стоеше изправена и вече удовлетворена в роклята, която щеше да носи по този случай и която — също като нейния триумф — очакваше единствено последните детайли.
Отгатвайки, че тя предвкусва близката си победа над всички онези, които оспорваха властта ѝ или се съмняваха в способността ѝ да управлява сама, министърът внимателно не спомена данъка, който Иргаард трябваше да плати, за да придобие Ангборн. Разбира се, политическите и дипломатическите ползи, които Върховното кралство щеше да извлече от тази операция, бяха сигурни. И все пак, ставаше въпрос Ангборн да бъде продаден — както и страховитата крепост, която го пазеше, — за да се напълни хазната. Върховното кралство беше пред пълна разруха и се нуждаеше от иргаардското злато.
— Остава обаче това, че Върховният крал изпрати двайсет рицари от своята стража на мисия в Самаранд — каза Естеверис след малко. — Ако мисията им не е свързана с договора, тогава несъмнено има нещо общо с пристигането на принц Алдеран.
Министърът замълча за малко, достатъчно, за да стигне най-накрая до това, което искаше:
— Или с връщането на Лорн Аскариан…
Кралицата се обърна язвително към него.
— Лорн! Значи ли това, че Далрот не го е победила?
— Възможно е вече да не е жив, господарке.
— Колко време прекара той всъщност в Далрот?