— Върховният крал се противопоставя на подписването му — добави той.
— Но това не е възможно! — извика кралицата, като стана. — Вие не можете да претендирате… Рицарю! Чувате ли ме? Рицарю, приканвам ви да…
— Ах! Млъкни, жено! — извика принцът-дракон.
Смаяна, кралицата млъкна веднага и се отдръпна, сякаш я бяха ударили.
Седна.
Възмутен, Алан поиска да направи нещо, но Ирдел го спря.
— Не. Чакай — прошепна той.
Принцът-дракон се обърна към Естеверис:
— Вие!
Министърът пристъпи напред.
— Монсеньор?
— Този мъж наистина ли говори от името на Върховния крал? — попита Лаедрас, като впи влечуговия си поглед в Лорн.
И тъй като Естеверис се колебаеше, той настоя:
— Може ли да се противопостави на договора? Има ли това право? Има ли такава власт?
Министърът се поклони и като остана наведен, трябваше да признае:
— Да. Той има правото и властта, щом такава е волята на Върховния крал.
— Ангборн е и ще остане на Върховното кралство — каза Лорн на принца-дракон.
— Това тепърва ще се види.
— Със сигурност не някакъв договор ще реши обратното.
— Има и други средства — заплаши принцът-дракон през зъби.
— Наистина ли?
Тогава Лаедрас забеляза мъжете в черни ризници, които се показаха. Единият от тях беше в галерията зад Лорн. С лакът на парапета, той беше опрял на рамото си арбалет и се целеше направо в главата му, в него — Лаедрас. И тъй като принцът-дракон не е безсмъртен, стрелата от арбалет, изстреляна в челото му, можеше да го убие, когато беше в човешка форма.
Лаедрас се отказа и се обърна към събралото се множество:
— Тази обида, този позор няма да остане ненаказан! Никой не може да се подиграва така с Иргаард, без да си плати за това! Скоро Короната на Върховното кралство ще трябва да уреди сметките си!
И готов да си тръгне, той направи знак на носачите да вдигнат сандъците.
Но Лорн се противопостави.
— Това злато вече не ви принадлежи.
Тогава принцът-дракон се оказа хванат натясно.
— М… моля?
— Това злато вече не ви принадлежи — повтори Лорн.
— Току-що анулирахте договора. Нали не претендирате, че…
— Да. Претендирам. Защото това злато плати „един стар дълг на честта“, дължим доста отдавна от Иргаард, нали така? И това няма нищо общо с отстъпването на Ангборн, както разбрах. Бяхте съвършено ясен по този въпрос. Ще се откажете ли от дадената дума?
— Тогава ще се лее кръв. Несъмнено вашата ще се смеси с моята, но вие няма да напуснете жив тази крепост.
Очите на принца-дракон се свиха и се превърнаха в две отвесни цепнатини, в които гореше яростен пламък. С него имаше осем копиеносци, някои от които яхнали бойни гущери. Можеше да предизвика истинско клане, но дали самият той щеше да оцелее? Този рицар изглеждаше готов да стигне до края. Неговите мъже в черни ризници бързо щяха да се присъединят към него и да се бият. Съществуваше и опасността от арбалетчика.
Но да си тръгне сега — обран, измамен и с празни ръце…
Не.
Това беше повече, отколкото гордостта на Лаедрас можеше да понесе.
Лорн го разбра и се напрегна.
Предчувствайки опасността, ониксовите гвардейци сложиха ръце на мечовете, готови да скочат. В галерията Йерас здраво опря дръжката на арбалета на рамото си: имаше право само на един изстрел. Свещениците отстъпиха. Черните дракове свалиха копията си.
Лорн присви очи. Не беше предвидил, че принцът-дракон ще посмее да прибегне до оръжие точно тук, но все пак…
— Гвардейци! Готови!
Противно на всяко очакване, тази заповед дойде от Естеверис.
От началото на церемонията Лазурната гвардия се беше държала като почетна гвардия. Но Лаедрас изведнъж видя опасността, която представляваха часовите на вратите, както и тези, които в ризници и с копия бяха строени покрай стените и пред колоните. Нямаше преимущество, да не говорим за арбалетчика, който не го изпускаше от мерника си.
Лорн разбра, че Естеверис беше решил да избегне най-лошото или поне да спаси това, което все още можеше да бъде спасено — съкровището. Но дали появата на Лазурната гвардия щеше да накара принца-дракон да се откаже да нападне?
Изминаха няколко дълги, много дълги секунди във всеобщо напрежение.
После Лаедрас се обърна и си тръгна, последван от своите свещеници, които трябваше да се забързат, и от копиеносците си, които се дръпнаха до вратата, сякаш за да защитят отстъпление.
— Цветовете на Иргаард скоро ще се веят над тази крепост — обеща той високо. — И който все още се намира тук, ще намери смъртта си. Имате време до падането на нощта, за да напуснете това място!
И като се обърна от прага на голямата двойна врата, извика: