— След това ще започне война!
Веднага щом вратите на залата се затвориха, настъпи всеобщо облекчение поне до момента, в който последните думи на принца-дракон бяха напълно осъзнати. Тогава присъстващите бяха обзети от чувството, че много спешно трябва да се махнат от това място и се наложи Лазурната гвардия да се мобилизира, за да успокои и задържи най-разтревожените, най-големите егоисти, онези, които най-много бързаха да си тръгнат.
Тогава кралицата, сякаш напълно чужда на зараждащата се паника, стана и слезе от подиума.
— Майко, вие… — опита се да я спре Алан.
Но напразно.
Тя не го чуваше. Не чуваше нищо.
Тръгна бавно към Лорн. Пребледняла, с яростен поглед, тя се вгледа в него за един дълъг миг.
Преди да го зашлеви с всички сили.
Главата на Лорн отскочи настрани, после очите му срещнаха погледа на кралицата. Сцепената му устна кървеше. Но той запази спокойствие и каза, сякаш нищо не се беше случило:
— Трябва да тръгвате, господарке. Заради вашата сигурност. Тази вечер започва война и първата битка ще бъде тук.
Глава 17
Защото драконът тайно беше говорил с него в планината, която приютява гроба на първия от Върховните крале, който го беше затворил и подчинил, за да открадне могъществото му.
В сърцето на планината, където гробницата на Ерклант I се облягаше на Закрилящите планини, Лорн беше забравил стария крал в мига, когато Драконът на разрушението се беше обърнал към него и единствено към него. Всичките му мисли, цялото му същество беше обсебено, без дори да може да откъсне очи от Серкарн.
— Разбра какво се опитват всички да те накарат да повярваш, нали?
— Да — каза Лорн.
— Разбра и защо го правят.
— Разбрах. Кралят дали е…?
— Жертва на всичко това? Да, мисля, че е. Няма по-силна вяра от тази на безумеца, който иска да вярва. А този безумец иска да повярва, че е твой баща.
Гласът на Серкарн отекваше в черепа на Лорн дълбок и бучащ, почти болезнен. Той беше израз на древна власт, която беше западнала наистина, но все още надвишаваше споразумението. Серкарн вече не беше бог. И все пак някога беше такъв и останките от неговото могъщество не можеха да се сравнят с нищо, което Лорн бе видял и познал до този момент.
— А Пазителите? — попита той. — Те какво мислят?
— Те ли? Не зная. Питам се… Мога само да те уверя, че и те също очакват нещо от теб.
— Изпълнението на моята съдба.
— Да. А може би и още нещо. Всички искат нещо от тебе.
— Дори и вие?
— Магията, която ме обвързва, защитава единствено потомците на първия Ерклант. Ако те исках мъртъв…
Лорн потрепери от страх.
Чувстваше се смазан от могъществото на този паднал бог, когото една магия държеше затворен. Беше като да си в подножието на кула, на която малко ѝ трябва да се сгромоляса, като да се намираш в сянката на лавина, задържана от полъх на въздух, като да вдигнеш очи към разпенените гребени на прииждащи вълни, задържани единствено от магия. Лорн усещаше нечувано могъщество, което няколко руни и вериги от аркан не бяха достатъчни да подчинят.
— Добре, тогава какво искате вие? — попита той.
— Да сключа споразумение с теб — отвърна драконът. — Тайно споразумение, което ще е от полза и за двама ни.
— Какво можете да ми предложите вие? Тук завися от милостта ви. Можете да ме унищожите само с дъха си, но това е всичко, което можете. И веднага щом премина тези врати, вие не можете да направите нищо нито за, нито против мен.
— Не се заблуждавай, Лорн. Още много мога да направя за теб.
Това изглеждаше невъзможно, недействително.
И все пак Лорн говореше именно със Серкарн — Драконът на разрушението.
— Тъмнината е у теб. Усещам я. Тя е по-силна от всичко, което някой може да си представи, и един ден ще те погълне. Но ти го знаеш, нали? Може би не искаш да си го признаеш, но го знаеш.
Лорн кимна тежко.
В този момент не знаеше на какво може да се надява, но въпреки това го направи. В него се запали светлинка на надежда — трептяща и далечна. Надеждата на болния, който иска да повярва в чудодейно лекарство. Надеждата на осъдения, който очаква помилване.
— Не мога да те освободя от Тъмнината, Лорн. Както не мога да се освободя и от тези вериги.
Надеждата в Лорн умря и отстъпи място на леден мрак.
— Но мога да ти позволя да я овладееш — продължи Серкарн. — Все още имам тази власт. Тъмнината е в теб. Благодарение на мен обаче ти ще можеш да я контролираш. И кой знае? Може би дори ще можеш да я използваш в своя полза…
Лорн размишляваше — разколебан и много по-смутен, отколкото искаше да изглежда. В паметта му се връщаха думите на дракона: „Няма по-силна вяра от тази на безумеца, който иска да вярва.“ Не рискуваше ли тези думи да се окажат валидни за него, както за стария крал, ако се поддадеше на изкушението?