— Почти три години.
— Може ли човек да преживее толкова?
— Не и с целия си разум, така поне казват.
— Щом е така, какво би могъл да иска Върховният крал от този човек?
— Не зная, господарке.
Селиан, кралица на Върховното кралство, помисли, после се усмихна високомерно и плесна с ръце, което върна веднага всички шивачки.
— Още една прищявка на лудия дъртак — каза тя безгрижно. Отново стана център на трескава дейност и с изправен гръб повдигна ръцете си хоризонтално. — Да се забавлява, както му харесва — добави тя. — Ние имаме друга работа…
Естеверис се прибра в луксозните покои, които заемаше в двореца. Нареди да му приготвят парфюмирана вана и облечен само в дълга, широка риза, се потопи в димящата вода. Прозрачната, фина тъкан залепна по гънките на дебелото му, без никакви косми тяло. Големи капки пот покриха червендалестото му лице, което една прислужница постоянно попиваше.
Министърът беше загрижен.
Разбира се, положението на кралството го тревожеше. Празната хазна. Легитимността на управлението на кралицата, която все повече биваше оспорвана. Провинциите, които заплашваха да се надигнат, и благородниците, които заговорничеха с херцога на Фелн. А и имелорските кралства, които се въоръжаваха по границите, защото не гледаха с добро око на сближаването между Иргаард и Върховното кралство.
Но Естеверис се тревожеше също толкова и от завръщането на Лорн Аскариан и от аудиенцията, на която — убеден беше — Върховният крал щеше да го извика. Преди да обяви втория процес срещу Лорн, стрият крал беше приел пратеник на Събранието на Ирканс. Това не можеше да е случайно. Събранието трябваше да знае достатъчно, за да иска освобождаването на този човек, независимо от всичко, което беше изтърпял в Далрот. Какво бяха казали на Върховния крал? Какво му бяха разкрили, за да го убедят?
Естеверис трябваше да тръгне от принципа, че кралят знае. Което си беше повече от тревожна перспектива особено като се замислеше какво можеше да разбере Лорн, което щеше да е достатъчно да бъде обладан от желание за отмъщение. А и как нямаше да е, като се има предвид всичко, което му се беше случило? На негово място всеки щеше да иска да разбере кой е интригантствал против него, за да го погуби, и защо.
Странно, но това като че ли не безпокоеше кралицата.
Как беше възможно?
Как можеше тя да не вижда заплахата, която представляваше завръщането на Лорн? Как можеше да не се интересува от това, което Ерклант замисляше в Цитаделата? Когато Върховният крал се затвори там, всички помислиха, че иска да завърши дните си в мир, далеч от чуждите погледи. На Естеверис му беше хрумнала идеята, че кралят си търси убежище, откъдето да може да действа тайно. След всичко случило се тази интуиция май се оказваше правилна…
„Стара лисица“, помисли си министърът, като се усмихна сред ухаещите пари на ваната си. Оставаше само безгрижието на кралицата да стане опасно и ако тя продължаваше упорито да не прави нищо против Лорн, тогава Естеверис трябваше да се натовари с това.
За доброто на Върховното кралство и на кралицата.
Може би също така и за неговото собствено.
Със спуснати клепачи той поиска още топла вода.
Глава 8
След като Портата на навигаторите ги пренесе във водите на Морето на мъглите, три дни по-късно те пристигнаха близо до Свободните градове. Пътуването мина без затруднения, след като кралският галеон напусна ужасите и мъченията в Морето на мрака. Най-сетне това беше краят на прехода.
— Аз съм — каза Алан, като почука на вратата на каютата.
— Влез.
Принцът завари Лорн да чете, легнал на кушетката си.
— Дойдох да ти кажа, че пристигаме.
Лорн затвори книгата и погледна през прозореца. Бяха подминали град Ангборн на неговия остров и сега плуваха в спокойните води на морето на Свободните градове.
Пълен на юг, доколкото Лорн можеше да прецени.
— Благодаря. Ще слезем в Самаранд, нали?
— Да.
Разтревожен, Алан придърпа една табуретка и седна приведен напред, със събрани ръце и лакти, опрени на коленете.
— Какво има? — попита Лорн.
— Изобщо не излезе от каютата си през последните дни.
— Намерих няколко книги в един стар сандък. И тъй като изоставах с четенето…
Шегата не развесели Алан.
Лорн въздъхна, седна на края на кушетката и погледна приятеля си в очите.
— Добре съм — каза той. — Дай ми време. Ще ми мине.
Но погледът му говореше друго.
Но ако Лорн беше излъгал, то беше не толкова, за да успокои приятеля си, колкото да го оставят на мира — колкото и искрена и добронамерена да беше, загрижеността на Алан, често непохватна, му тежеше.