Алан си възвърна спокойствието.
— Ако не се случи преди това, Върховното кралство ще започне война след смъртта на баща ми. Тогава ще трябва да грабна оръжието, за да защитавам трона, и бих искал да мога да разчитам на теб. Но както ти казах, ще те разбера, ако откажеш. Впрочем, не искам от теб да ми отговориш сега. Само да помислиш.
— Обещавам ти да помисля. Но засега…
— Зная, зная. Трябва ти време.
И двамата се усмихнаха.
— Знаеш ли защо баща ти заповяда да бъде възобновен процесът срещу мен? — попита Лорн. — Вероятно ме е смятал за виновен, когато бях осъден, защото не упражни правото си на помилване. Какво се промени след три години?
— Не зная — отговори принцът. — Но малко преди да нареди възобновяването на процеса, беше посетен от пратеник на Събранието на Ирканс.
— Пратеник?
— Поне така казват.
— Само това…
Лорн се замисли за момент.
— Изглежда имам някаква съдба — каза Алан неохотно. — Може би и при теб е така…
Но Лорн не можа да отговори.
— Чу ли? — попита изведнъж принцът, като се заслуша.
— Да.
— Като че ли са залпове от оръдие…
Заинтригуван, Лорн тръгна към палубата. Алан, който знаеше за какво става дума, го последва, без да бърза толкова.
Кралският галеон беше влязъл в устието на голямата река Ейрдър и се приближаваше към пристанището на Самаранд. Градът приветстваше пристигането му с топовни салюти от крепостните стени.
С ръка над очите, Лорн преброи девет оръдия.
— Сметката е вярна — каза той, когато Алан дойде до него. — Девет за принц с кралска кръв. Нещо ми подсказва, че те очакват.
— За пореден път Естеверис е подготвил нещата добре.
— Естеверис?
— Първият министър на майка ми. Не го ли помниш? Е, много скоро ще се запознаеш още веднъж с тая змия… — Алан въздъхна примирено. — Докато чакаме, ще трябва да изиграя достойно ролята си на принц.
Изведнъж на Лорн му се стори, че принцът е безкрайно уморен.
Самаранд беше украсен със знамена в цветовете на Върховното кралство, когато кралският галеон пристигна. Бяха издигнати естради и бариери и се чакаше само да бъдат хвърлени цветята от прозорците при преминаването на кортежа. Задържана от войниците, радостна и нетърпелива тълпа се трупаше по кейовете и в съседните улици. Времето беше великолепно. Целият град беше в празнично настроение.
След като галеонът пусна котва във водите на пристанището, една делегация от нотабили тръгна към него на борда на голяма, разкошна лодка. Отдалеч се виждаше Алдеран дьо Лангър, принц на Върховното кралство, който влезе в лодката, за да стигне на сушата. Извисиха се приветствени викове „да живее“, но народната радост избухна с пълна сила едва когато принцът се появи, облечен във великолепна дреха със сребърни ширити, на трибуна, украсена със златни листа и покрита със синя коприна.
Засвириха тромпети — това беше триумф.
На кейовете спонтанното движение на тълпата принуди войниците да се намесят и да повишат глас. Заповедите им потънаха в приветствията, възгласите и ръкоплясканията. Хората протягаха шии, блъскаха се с лакти, застанали рамо до рамо. Усмихнат, Алан поздравяваше с ръка и приемаше овациите на хората.
Лорн беше останал на галеона. С качулка на главата, пазеща очите му от слънцето, той наблюдаваше сцената и възторжено каза:
— Не си спомням да е бил толкова популярен…
— Стана такъв едва след като се върна — отговори му отец Домнис. — Сякаш въплъщава всички надежди на Върховното кралство в тези смутни времена.
Млад и красив, харизматичен, Алдеран дьо Лангър се ползваше с обичта на народа, който охотно му прощаваше миналите лудории. Младостта трябваше да се преживее. А и не беше ли помъдрял много? Не беше ли обиколил имелорските кралства като обикновен благородник, за да усъвършенства познанията си за света? Не беше ли останал повече от две години в манастир? Казваха, че е щедър, внимателен и смел.
— Някои вече мечтаят той да наследи трона след смъртта на Върховния крал — продължи белият свещеник.
— Това е малко прибързано — каза Лорн. — Дали Ирдел също ще се откаже от трона?
Алдеран не беше единственият принц на Върховното кралство. Имаше двама по-големи братя: Жал и Ирдел. Впрочем ако Жал се беше отказал от правата си над короната, като беше избрал Църквата, Ирдел си оставаше първороден и като такъв — наследник на Ониксовия трон.
— Ирдел е все още жив, доколкото зная, нали? — настоя Лорн.
— Не се бъркам в политиката, синко. Но зная, че Върховното кралство е разединено и застрашено. Народът е неспокоен. Мечтае за велик крал и се страхува, че Ирдел няма да бъде такъв.
Лорн млъкна.