— Те не искаха да отида да те прибера от Далрот.
— Те?
— Майка ми и Естеверис. Под претекст, че ще се изложа излишно на опасностите на Морето на мрака, при положение, че принадлежа на Върховното кралство. Всъщност беснееха, че ще отложа в последния момент едно официално пътуване…
Лорн не познаваше Естеверис, но знаеше много добре какво може да очаква от кралица Селиан. Тя не го обичаше и никога не го беше обичала, несъмнено заради влиянието, което той оказваше върху сина ѝ. Това влияние можеше да бъде единствено вредно, тъй като много често — умишлено или не — беше подтиквал Алан да се отскубне от опеката на майка си.
— Но Естеверис е стара лисица — продължи принцът. — Не му трябваше много време, за да нареди нещата както на него му се искаше. Впрочем новината беше разгласена из цялото Върховно кралство: доверявайки се единствено на моята смелост, нито за миг не съм се поколебал да се изправя срещу опасностите на Далрот, за да се притека на помощ на несправедливо осъден приятел — тръсна сърдито глава. — И ето така се пренаписва историята…
Алан замълча.
Беше истински разочарован от обрата, който събитията бяха взели.
— Не го направих, за да спечеля слава, нито в услуга на плановете на Естеверис — каза той. — И със сигурност не за да ме посрещат като герой при положение, че Върховното кралство трябва да окаже тази чест на теб.
Лорн се изненада от откровеността на принца и не знаеше какво да каже. И тогава, понеже Алан пиеше втора чаша вино с кеш, той рече:
— Може би трябва да караш по-полека с това, а?
Това всъщност не беше точно въпрос, нито пък съвет. А хладна констатация.
Принцът не разбра веднага.
После, като погледна празната си чаша, каза:
— О, това ли? — и остави чашата. — Не се тревожи, всъщност кешът е сложен колкото да придаде цвят…
Кешът можеше да бъде опасна дрога. Той беше ефикасно успокоително против болки, но в големи дози предизвикваше бавна физическа и психическа разруха, която често завършваше със смърт. Алан за малко не беше станал негова жертва. От пропадане на пропадане, накрая беше избягал и щеше да умре в една пушалня, ако не беше Лорн. Оздравяването му беше дълго и трудно. Под претекст на пътуване в имелорските кралства, той беше подложен на мъчително лечение в един отдалечен манастир под надзора на отец Домнис. Всичко в най-голяма тайна.
Тъй като Лорн се задоволяваше само да гледа, без да каже нищо, принцът се усмихна широко, но усмивката му изглеждаше крехка.
— Ами да! Изобщо не се тревожи за мен. Аз съм излекуван — почувства се длъжен да го подчертае. — Кълна ти се! Излекуван съм. А освен това, опитай виното, ако не ми вярваш. Ще видиш, че в него няма нищо опасно. Истинско вино за малки момиченца…
Лорн не знаеше дали да вярва на приятеля си, или не.
— Добре — каза той. — Доволен съм като знам, че цялата тази история е останала в миналото.
Алан се приближи и приятелски сложи ръка на рамото му.
— Добре съм, Лорн. От нас двамата аз не съм този, за когото трябва да се притесняваш. По-скоро се погрижи за себе си, какво ще кажеш?
Лорн се съгласи.
— Чудесно! — възкликна принцът с предишния си ентусиазъм. — Сега трябва да се приготвя… Те ще дойдеш ли?
— Не мисля, не — навъси се Лорн.
— Сигурен ли си? Помисли!
Алан беше стигнал почти до вратата, когато се обърна и добави:
— После ще поговорим пак, нали?
Лорн не отговори.
Облегнат на балкона, Лорн слушаше шумовете и смеховете, достигащи до него от приема, който губернаторът даваше в чест на принца. Цялото отбрано общество беше поканено. След като се приготви, Алан беше настоял да отидат заедно.
— Ще ти подейства добре, Лорн. Кой повече от теб има нужда да се забавлява? Да пие и да танцува? И може би да поухажва една-две хубавици.
Но Лорн беше отказал. Не беше в настроение да се среща с непознати и да търпи погледите им. Още на кораба беше забелязал, че екипажът го избягва и говори зад гърба му. Той се връщаше от Далрот и причините, които го бяха отвели там, нямаха никакво значение. Невинен или не, беше прекарал там три години. Невинен или не, носеше белега на Тъмнината.
Спомняйки си препоръките на отец Домнис, Алан не беше настоял повече.
— С удоволствие бих останал с теб, но нали разбираш…
— Смяташ ли, че имам нужда да ме държиш за ръката? Върви и бъди добър принц.
— Но ако си промениш мнението…
— До утре, Алан.
— И ако се нуждаеш от каквото и да било, Одрик е на твое разположение.
— До утре — повтори Лорн търпеливо.
Алан разбра и се усмихна сконфузено.
— Да. Добре… До утре.