Покоите, предоставени на разположение на принца, гледаха към великолепните градини на двореца на губернатора и предлагаха прекрасна гледка към града и неговото пристанище в ниското. Тъкмо се беше стъмнило. Осветявано от огромната сиво-бяла Мъглявина, красивото звездно небе се отразяваше в черните води на Ейрдър. Ухание на цветя и дървета изпълваше въздуха.
Шумовете от празника също достигаха до балкона през отворените прозорци на големите салони. Там приказваха и се смееха. Звънтяха чаши. Оркестърът свиреше бърз танц, отмерван от почукванията на токовете на танцьорите по паркета.
Лорн съжали, че не се съгласи с Алан.
Много отдавна не беше изпитвал радост. Много отдавна не му се беше случвало да е весел и безгрижен. Защо се лишаваше от това сега, след три години? Трябваше просто да слезе по няколко стъпала. Искаше ли да живее като отшелник до края на живота си? Все някой ден трябваше да се реши и да се изправи срещу света. Беше водил и много по-тежки битки и все пак се колебаеше, както се колебае да обича отново човек, чието сърце е било разбито…
Нощта беше много приятна, празникът излезе извън салоните. Оркестърът се премести на терасата. Сложиха нови маси. Запалиха факли. Из градините заиграха великолепни рокли.
— Одрик! — извика Лорн през рамо.
Старият слуга дойде веднага.
— Месир?
— Има ли в гардероба на принца нещо, което да е подходящо за мен?
Лорн се появи на терасата, облечен в костюм от черна кожа и сив лен. Елегантен, но без никаква увереност, той не привлече ничие внимание. Хората говореха и се смееха, без да се интересуват от него. Погледите безразлично се плъзваха по новодошлия. Вдигайки весела врява, две млади момичета, леко пийнали, се блъснаха в него. Едва го забелязаха и не се извиниха.
За момент Лорн остана като закован на място, без да знае какво да прави. Имаше странното чувство, че се е изгубил на сцената на някакъв театър. Мислеше да се върне обратно, когато Алан го забеляза отдалеч и като прекъсна разговора си по средата, веднага дойде при него широко усмихнат.
Размениха си приятелски потупвания.
— Познат ми е този жакет — пошегува се принцът.
— Да, Одрик ми го…
— Запази го. На теб ти отива повече, отколкото на мен.
Лорн се съгласи.
— Наистина съм доволен, че си промени мнението — каза Алан, като хвана приятеля си за лакътя.
Обърна се към хората, които беше оставил така внезапно. Те чакаха заинтригувани. Лорн срещна погледите им, забеляза една привлекателна млада жена в групата, както и един мъж с пригладени назад коси и сурово лице, който го гледаше втренчено.
— Кой е този тъжен господин? — попита той.
— Посланикът на Ангборн. Иргаардец от сой. Очарован е от идеята неговият град отново да премине под властта на Черния дракон. Мил човек, както можеш да се досетиш…
След времето на Мрака един Божествен дракон царуваше над Иргаард. Опасно и страховито същество, жестоко и интелигентно, Черния дракон изпитваше към Върховното кралство неудържима омраза.
— Ела — добави Алан. — Ще те представя.
Но Лорн отказа да го последва.
— Всъщност — каза му на ухо, — ако не те притеснява, бих предпочел…
Вече започваха да им хвърлят скришни погледи и да се питат кой е този мъж, с когото принцът се държи толкова фамилиарно. Това вероятно бе онзи приятел, когото е върнал с експедиция в Морето на мрака. И хората говореха шепнешком, привели глави едни към други, като се правеха, че гледат на другаде:
— Бил прекарал пет години в Далрот за престъпление, което не е извършил.
— Пет години? Мислех, че са три.
— Ама в какво е бил обвинен?
— Идете, че разберете. Процесът му е бил при закрити врата.
— За да е заслужил Далрот, трябва да е било тежко…
Притеснен, Лорн разтриваше опакото на лявата си ръка през фината кожа, която я обгръщаше. Алан се досети какво изпитва и веднага се обвини за неделикатността си.
— Прав си — каза той. — Всъщност вече се отегчавах с тях… Хайде да идем да пийнем по чаша вино настрани. Губернаторът плаща луди пари, за да му докарват алгеранско вино, което не струва дори колкото нашите неотлежали лангрийски вина, но не е толкова лошо.
Лорн последва Алан към масите, подредени на терасата. Принцът взе една бутилка и две чаши и тръгнаха да се поразходят из градините. Следвани от погледите на всички, които срещаха, те отидоха до една балюстрада, откъдето се разкриваше гледка към възвишенията, към алеите и цветните лехи. Тук Алан напълни двете чаши с леко трепереща ръка. Лорн разбра, че приятелят му е леко пиян, но си замълча.
— Аз… съжалявам — каза принцът, като впери поглед в земята.
— Съжаляваш?