Принцът подбираше думите си.
— Да, аз… Давам си сметка, че се държа непохватно към теб…
Лорн забеляза, че си въртеше едното рамо, както правеше, когато беше искрено, дълбоко притеснен. Това не се случваше често и трябваше човек наистина да познава Алан така добре, както го познаваше Лорн, за да изтълкува този жест. Принц Алдеран беше от онези слънчеви, спокойни, доверчиви хора, за които отношенията с другите изглеждаха винаги лесни.
— Но не знам как да постъпя — продължи принцът. — А искам да ти помогна, Лорн. Наистина искам да ти помогна.
Лорн продължи да мълчи.
Алан си беше дал сметка, че иска Лорн да бъде такъв, какъвто беше преди. Такъв, какъвто го беше познавал. Очаквал бе да го намери изтощен, разбира се. И наранен. Може би дори смален. Знаеше, че приятелят му ще излезе ужасно пострадал от Далрот. Но щеше да си бъде Лорн. Колкото и дълъг да се окажеше пътят и колкото и продължително да бъдеше възстановяването, Лорн отново щеше да бъде същият, когото той, Алан, винаги беше познавал и обичал. Този, който му липсваше. И този, с когото с всичка сила искаше да възстанови приятелството си, воден от искрено желание и обич, но и — сега го разбираше — от малко егоизъм и може би от известен каприз.
— Искам пак да бъда твой приятел, Лорн. И за да успея, зная, че трябва да разбера и да помогна на човека, в когото си се превърнал. Но… но ти сякаш си недосегаем — завърши Алан, като се обърна към Лорн.
Погледите им се срещнаха.
И тогава може би за пръв път след като се бяха видели отново, той почувства как нещо от старото им приятелство се пробужда в него.
Възпирани от глупав свян, те се задоволиха да вдигнат тост. Алан отпи глътка вино, погледа за миг възхитено градините, после се облегна с гръб на балюстрадата. Лорн направи същото. Погледнаха към терасата и нататък — към двореца на губернатора, осветен от Голямата мъглявина.
И тъй като нямаше нужда да говорят, те мълчаха — заедно — дълго време.
Алан прави компания на Лорн колкото можа.
После, призован от политическите и светските си задължения, се извини и обеща да се върне. Беше малко преди полунощ. Лорн го почака известно време, после си помисли дали да не напусне празника. Но знаеше, че няма да може да заспи. И че колкото и за малко да заспи, знаеше какво го чака: всяка вечер кошмарите го връщаха в Далрот.
Лорн реши да се поразходи сам из градините.
Те бяха спокойни и благоуханни, осветени с хартиени фенери и му стигаше да поеме по друга алея или да изчака в някое тъмно ъгълче, за да избегне разхождащите се. Колкото до влюбените и до двойките за една вечер, също като него, и те нямаха желание да срещат някого.
Лорн намери усамотена пейка, близо до едно езерце. Замислено разтриваше ръката си, обвита в кожа, и наблюдаваше млечните спирали на Голямата мъглявина, когато…
— Добър вечер.
Позна младата жена, която беше сред хората, които Алан беше изоставил насред разговора, за да дойде при него. Тя беше на около двайсетина години, хубава и подчертано елегантна в перленосивата си рокля.
Беше сама и отпиваше от чаша вино.
Лорн стана.
— Добър вечер.
— Елана — каза тя и подаде ръка.
Той ѝ целуна ръка.
— Позволявате ли да ви правя компания? — попита тя.
Лорн кимна, но тя вече сядаше. След момент на колебание той също седна до нея на пейката.
Настъпи мълчание.
Поднасяйки чашата към устните си, Елана внимателно разглеждаше профила на Лорн над ръба на чашата. После му я подаде.
— Искате ли?
— Не, благодаря.
— Не пиете ли?
Погледът ѝ беше настойчив.
— Напротив — отстъпи Лорн с леко повдигане на рамене.
Отпи една глътка и върна чашата на младата жена. Виното беше хубаво и хладно, леко ароматизирано с ликьор от кеш. Това прибавяше леко сладникава нотка, но не беше единственото качество на кеша. Ето кое обясняваше може би нехайния вид на Елана.
Отпивайки лекичко от виното си, тя отново започна да разглежда Лорн с интерес. Сякаш се мъчеше да улови нещо в лицето му, което ѝ убягваше. Черните ѝ очи хитро блестяха.
Лорн гледаше право пред себе си.
Неудобството му нарастваше и тъкмо щеше да каже нещо, когато Елана го изпревари:
— Преди няколко дни — каза тя, сякаш продължаваше започнат разговор — дойде кралски пратеник от столицата. Дойде да извести, че принц Алдеран скоро ще дойде в Самаранд след опасна експедиция в Морето на мрака.
Лорн чакаше и тя попита:
— Тази опасна експедиция — това бяхте вие, нали?
Той неохотно се усмихна. Никога досега не беше определян като „опасна експедиция“.
— Казвам се Лорн.
— Лорн?
— Лорн Аскариан.
— Звучи като скандско име.
Той не отговори.