Лорн се сдържа да не направи гримаса: ръката го болеше все повече и повече. Това започваше да го тревожи. Не само защото белегът на Тъмнината никога досега не го беше болял, а защото се досещаше, че другите симптоми — неразположението, потенето — бяха свързани с него.
Какво ставаше с него?
— Искате ли да пийнете нещо?
Лорн се овладя.
— Да — отговори той и се обърна.
Тя беше съвсем близо до него и държеше по една чаша във всяка ръка. Усмихваше се безмълвно, горда от своя ефект.
Лорн взе чашата, която тя му подаваше, но не отпи от нея.
— Какво е това? — попита той любезно.
— Вино. Сармско, струва ми се. Не обичате ли?
— И само това?
— Как така? — учуди се младата жена.
— Вино. И нищо друго.
— Ами да.
Тонът на Лорн стана суров.
— Наистина?
Младата жена се разтревожи.
— Какво? Но…
— Наистина? Отговори!
Тя направи крачка назад. Запази спокойствие, но чертите на лицето ѝ се изопнаха. Почувства, че нещо не беше наред, че положението излиза от контрол…
— Без дрога? — попита Лорн, като се приближи заплашително към нея.
— Ама какво ви става? — опита Елана. — Не…
— Отговори!
— Не разбирам! — каза тя, без да го изпуска от очи.
Отстъпваше бавно, предпазливо, както прави човек, който се намира пред хищник, готов да скочи.
— Нищо, което да ме приспи? — продължи Лорн. — Нищо, което да ме замае или да ме убие?
Младата жена понечи да избяга, но той беше по-бърз.
Хвана я и я притисна към стената. С бързо движение извади камата, която носеше на колана си, и я опря в брадичката на Елана, която веднага замря.
— Викай — каза той.
— К… какво?
— Викай. Викай за помощ.
Тъй като тя не разбираше, той грубо я разтърси.
— Викай!
Тогава тя се подчини.
Извика, но не достатъчно силно, както Лорн искаше, който с пламнал поглед я разтърси отново.
— По-силно!
Този път тя извика:
— Помощ!
Доволен, тогава Лорн ѝ направи знак да мълчи, като постави показалеца на устните си, и зачака.
Слушаше, внимаваше и за най-малкия шум.
Нищо.
— Никой? — каза той почти шеговито.
— Аз… Казах ви, че…
— Да! Знам какво ми каза!
— Но тогава защо ме накарахте да…?
— Защото… защото…
Лицето му беше изкривено от вътрешни терзания, беше му трудно да мисли. Гадеше му се. Не можеше да си служи с лявата си ръка, без да стиска зъби от болка и погледът му на моменти да помътнява.
Трябваше да се съсредоточи.
— Защото ти нямам доверие! — успя да каже накрая. — Ти… ти ме накара да дойда тук, поради някаква причина… и аз искам да знам каква! И не ми казвай, че е заради хубавите ми очи!
От гняв заби камата си в стената, точно до бузата на Елана, която трепереше и се свиваше. Хвана гърлото ѝ с две ръце и стисна.
— Ще ми кажеш какво искаш от мен — избълва, като опръска лицето ѝ със слюнка. — Ще ми кажеш защо ме доведе тук. И… и искам да знам за кого работиш. За кралицата? За… за… — опитваше се да се сети. — За Ирелис? За Иргаард? За…
Дори и да искаше да отговори, Елана не можеше.
Лорн я беше стиснал толкова силно, че не можеше да диша, а още по-малко да говори. Не ѝ достигаше въздух. Очите ѝ бяха изпъкнали и пълни със сълзи, докато се опитваше да отслаби хватката около гърлото си. Но не беше достатъчно висока, а Лорн, обладан от силно вълнение, сякаш вече не си даваше сметка за нищо. Болката в лявата му ръка го заслепяваше. Пред очите му се беше спуснала червена пелена. Гласът му звучеше сериозно и бавно, когато повтаряше:
— За кого? За кого? Говори!
Напразно Елана се опитваше да се освободи, силите ѝ отслабваха. Накрая, почти задушена, успя да пророни едно жалко:
— Ми… лост…
И тази дума, тази простичка дума, прошепната от умиращ глас, преобърна всичко.
Едва изречена, но въпреки това достигна до Лорн. Изведнъж той осъзна какво прави. Сякаш изведнъж бе извлечен от някакъв кошмар. Пусна Елана, която падна на колене, отстъпи замаяно и ужасено загледа ръцете си, обстановката, накрая младата жена.
— Из… извинете — продума той. — Аз…
Не разбираше какво го беше прихванало. Не разбираше защо подозираше тази млада жена в…
Но в какво наистина?
Ръката все така го болеше. Продължаваше да се чувства зле, но си беше възвърнал достатъчно ясния разум, за да може — като в плътна мъгла — да проумее ситуацията и сериозността на поведението си.
Поведение, което не можеше да си обясни по друг начин освен като лудост, като влияние на Тъмнината, която се беше събудила в душата му, както се събуждаше в плътта му…