— Какви ги говориш?
Просякът се задушаваше.
— Това е… тъмнината… тялото ти… то… то е свикнало… то има нужда от…
Лорн го блъсна гневно, преди да успее да си довърши изречението.
— Лъжеш!
Делио залитна и се блъсна в стената. Разтривайки врата си, каза:
— Добре, добре… Може би се лъжа…
— А защо да те слушам — избухна Лорн. — Защо да ти вярвам? Защо да вярвам на брътвежите на някакъв смрадлив, мръсен бедняк? На един просяк? На един… на един болен, разяждан от Тъмнината? — изплю се той. — Защо, а? Защо?
Погледът му беше все така изпълнен с гняв. Но беше и поглед на изгубен човек, бълнуващ, на когото не му е останало друго, освен бунта и отрицанието като последни убежища.
— Защото не струваш повече от мен? — предположи Делио.
Лорн застина, засегнат в сърцето.
От страх да не получи още един удар, просякът се държеше на разстояние. Но Лорн само го гледаше внимателно и размишляваше, въпреки мъките на треската — скован и треперещ, в очите му се четеше болезнена несигурност.
Започна да се задушава.
Коленете му се огънаха и Лорн щеше да падне, ако Делио не се беше спуснал да го прихване.
— Ей, остани с мен, приятелю…
Понеже беше по-нисък от него, на просяка му беше трудно да го удържи. Но Лорн се облегна на рамото му и се съвзе.
— Добре ли си? — разтревожи се Делио.
— Трябваше да скоча.
— Откъде да скочиш?
— От една крепостна стена.
— Това рядко е добра идея. Можеш ли да вървиш?
— С… струва ме се, че да.
— Имаш ли пари?
— Малко.
— Ще стигнат. Ела, ще те разведрим…
Минаха по един мост над Ейрдър и влязоха в Бежофа.
Хапнаха по супа в една евтина гостилница, после продължиха да обикалят някакви мизерни кръчми. Вървяха по разни улички, минаваха през задни дворове, по-тъмни от кладенци, слизаха в изби, където хората пиеха, за да се напият и забравят. Това беше опасен и отвратителен свят. Тук хората се убиваха за една медна тока, момичета разтваряха краката си срещу обещанието да спят в легло, а гладни деца просеха пред вратите на пушалните за кеш. Но в този свят никой не задаваше въпроси. И никой никого не съдеше.
В крайна сметка Лорн изпита доверие към Делио.
Отначало го беше последвал без да мисли, а после от слабост. Беше се оставил да го влачи. Супата малко го беше ободрила, а тъмнината на местата, където ходеха, го караше да чувства по-уверен. Като че ли силата на кризата беше попреминала. Още страдаше от спазми, но се почувства по-добре и въпреки умората, оцени компанията на просяка.
Човекът беше симпатичен. Спираше да говори само когато отпиваше от стомните и халбите, охотно плащани от Лорн. Роден в Сарм, той беше бивш моряк, преминал първата половина от живота си на море, който просто не се беше върнал на борда след престой в едно пристанище. Не знаеше защо. В уречения час беше поръчал нова чаша вино, вместо да се върне на кораба. Беше се случило в Самаранд преди петнайсет години.
— Казвам си, че един ден ще потегля с някой кораб. Но знам, че не е вярно. Знам, че ще умра тук. А като става въпрос за умиране, този град не е по-лош от някой друг, нали?
Лорн се беше съгласил.
Просякът беше бъбрив, но не беше любопитен. Освен това знаеше всичко, което трябваше да знае за Лорн — той имаше пари и беше готов да харчи, за да му плаща пиенето. По този въпрос Лорн не си правеше никакви илюзии. Не се съмняваше, че Делио ще си отиде в момента, когато престане да плаща, и че ще го забрави на другия ден. Но това не го интересуваше. Делио го разсейваше. Той беше веселяк и с помощта на пиянството се оказа, че знае купища забавни вицове, кой от кой по-непристоен. Един от тях накара Лорн да избухне в смях и да изплюе виното, което току-що беше отпил. Един мъж беше целият облян и щеше да стане разправия, ако Делио не беше укротил положението с нова шега.
Нощта напредваше и празникът в Самаранд свърши. Музикантите прибраха инструментите си, хората се прибраха по домовете си и улиците малко по малко се опразниха. Скоро останаха само неколцина пияници, които стражата разгонваше, и влюбените, които не искаха вечерта да свършва.
Но Бежофа никога не спеше напълно.
Отиваха от една кръчма към друга, когато на завоя на една тъмна уличка Лорн забеляза нечие присъствие в мрака. Отначало се направи, че няма нищо, преброявайки петима. После покровителствено сложи ръка на гърдите на Делио, за да го задържи настрана.
— Внимавай — каза той.
Просякът отстъпи, преди мъжете да се покажат. Бандити. Зверове, свикнали с най-долна работа. Облечени в дебела кожа и груби дрехи, те носеха ками на коланите си и всички, с изключение на един, държаха тояги с олово накрая. Онзи беше скръстил ръце. Висок и плешив, с голи рамене, покрити с черни косми, той, изглежда, беше водачът на бандата.