— Гледам те и се чудя дали не избираш книгите по праха, който съдържат? — обади се заядливо жена ми, като ми донесе пепелника, та да не изтръсквам на пода поне трошичките от чуждия живот.
— Как смяташ, може би трябва да използвам нещо по-достойно? — отклоних отговора, като многозначително измерих с поглед овалната кутийка за бижута от бледозелен оникс до телефона, предмет, донесен от някое отдавнашно пътуване, сега убежище на никому ненужни дреболии.
— За урна ли? — прекръсти се бавно жена ми.
Бележка върху бележка, докато не се образува петно
Наред с библиографските единици, които се отнасят до националната история, многократно с червено мастило е подчертавана важността на отделни епизоди — някои са свеждани до по-малко пространство, а някои са закривани с допълнително залепяни хартиени късчета и така напълно заличавани. Този вид текстове беше пълен с „помпозни“ думи и изрази като подвиг, увенчан със слава, безпримерен героизъм, повратна точка, монументално и т.н. Наистина имаше и напълно противоположни понятия: изрод, отцеубиец, подлизурски, в името на лични интереси, заслепен от властта и т.н. в същия дух. Характерно за тези бележки беше, че макар и категорични, след това бяха многократно поправяни, допълвани и пак заменяни с нови, дори напълно противоположни, но също недвусмислени обяснения. Някъде този палимпсест имаше толкова слоеве, че старите и по-новите бележки се смесваха и образуваха нечетливи петна, които някои и до днес наричат „лекета“. Главозамайващите замени, които са ръководили автора, някъде завършваха и със съвсем искрения, почти трагичен коментар. Вече не зная какво да мисля за това или с отчаян, предателски вопъл: — Не, не съм дорасъл до това!
— Нямаме ли по-новото, допълнено издание на същата енциклопедия? — каза жена ми, като ми донесе сандвич и чаша чай; денят отдавна беше отшумял и на нея й беше омръзнало да ме чака за вечеря.
— Има разлика… Там липсва този живот — опитах се да й обясня, посочвайки с показалец инициалите Н.Н.
— Винаги липсва нещо — отговори тя кратко и излезе от стаята.
В никакъв случай не бих пропуснал да кажа
Друг вид текстове се отнасяха към основното течение по напълно противоположен начин. Като се въздържаше от категорични мнения, Н.Н. сякаш се опитваше да забави главоломната смяна на библиографски единици. До тях търпеливо, с всеотдайността на посветен, може би на покаял се, изписваше хиляди подробности. Старателно изреждаше всичко, което според него имаше дори най-малко значение. В едни случаи оригиналът на автора можеше да бъде разпознат в други книги — в случаите, които с голямо търпение се описваше някакво събитие. Като че ли с тези описания издигаше бент, успокояваше талвега и така даваше възможност на себе си и на другите да забележат колко много неща влачи по своето дъно историята от десетилетия и векове. Бележките обикновено започваха огорчено: „Ако бях съставител, в никакъв случай не бих пропуснал да спомена…“ И следваше, да речем: „Въпреки че Австро-Унгарската империя не съществуваше вече от осемдесет и пет години, от императорска Виена в тази босненска паланка точно на стогодишнината от построяването на гимназията пристигна писмо, с което тукашните власти се известяваха, че срокът за подаване на жалби относно строителните работи е изтекъл и поддръжката на сградата сега е грижа на общината…“ Или само малко по-нататък: „Полезно е да се знае, че тогавашните укрепления са изграждани така, че пътникът да може да стигне от едно място до друго, докато трае денят…“
— Късно е, трябва да си лягаме — пак влезе жена ми; часовникът показваше, че е минало полунощ.
— Ти върви, върви, аз ще остана още малко… — не вдигах поглед от разтворените страници.
— Както искаш… Внимавай в антрето, крушката е изгоряла…
Виж
Един специален вид коментари можеха да се нарекат упътвания, по принцип те бяха обозначени само с думата виж и номера на страницата, където се намира упоменатото допълнение. Двата тома на Енциклопедията сякаш бяха замрежени с нишки, които невидимо преминаваха от единия край до другия, връщаха се, кръстосваха се, понякога кротуваха в мъртви възли. Особено многобройни бяха онези, които водеха от рубриката човек, разклоняваха се към толкова съкровища на цивилизацията, а също така и към животински примери на човешка дейност. Не би могло да се каже, че всички указания бяха непознати, с наивна страст Н.Н. подчертаваше вече известни паралели. И въпреки това бях трогнат от огромната вяра на писателя, представях си го как нощ след нощ, докато близките му си почиват, наведен над страниците, свързва всичко онова, което, Така да се каже, подразбираме, но всъщност заради мнимото си удобство предпочитаме да изтласкаме, да прогоним от паметта си…