Курд Ласвиц
Върху сапунения мехур
— Чичо Вендел, чичо Вендел! Погледни само големия сапунен мехур, прелестните цветове! Откъде се вземат?
Тъй извика синчето ми от прозореца надолу към градината, накъдето пускаше да хвърчат пъстрите си топки от пяна.
Чичо Вендел седеше до мене под сянката на високите дървета и пурите ни подправяха чистия, благоуханен въздух на един хубав летен следобед.
— Хм — каза или по-скоро промърмори чичо Вендел, обърнат към мен, — хм, хайде, обясни му го! Хм! Любопитен съм как ще го сториш. Интерферентни цветове на тънки ивици, нали? Зная го вече. Различна дължина на вълната, ивиците не се покриват и тъй нататък. Ще разбере ли момчето — хм!
— Да — отвърнах малко смутен, — детето, естествено, не може да разбере физичното обяснение, пък и съвсем не е необходимо. Нали обяснението е нещо относително и трябва да се съобразява с гледището на питащия. Новият факт трябва само да се включи в един обичаен ход на мисли, да се свърже с познати представи — и понеже формулите на математическата физика още не спадат към обикновения ход на мисли у моя потомък…
— Не е лошо, хм! — Чичо Вендел кимна с глава. — Улучи горе-долу. Не можеш да обясниш, да го свържеш с обичайни представи — няма изобщо никаква допирна точка. Тъкмо това е! В опита на детето — един съвсем различен свят — има неща, с които липсва всякаква връзка. Навсякъде е така! Знаещият трябва да мълчи, учителят трябва да лъже. Или ще иде на кръста, на кладата, в хумористичните вестници — в зависимост от модата. Микроген! Микроген!
Последните две думи чичо Вендел смънка само на себе си. Нямаше да го разбера, ако вече честичко не бях чувал от него думата микроген. То бе последното му изобретение.
Чичо Вендел бе направил вече много изобретения. Всъщност той не правеше нищо друго, освен изобретения. Жилището му представляваше една цялостно оборудвана лаборатория, наполовина алхимическа работилница, наполовина модерен кабинет по физика. Бе особено благоволение, ако разрешеше някому да влезе вътре. Защото пазеше откритията си в тайна. Само понякога, когато водехме задушевен разговор, повдигаше крайчеца на воала, който забулваше тайните му. Тогава се чудех на пълнотата в знанията му, още повече на задълбоченото му вникване в научните методи и последиците им, в цялото развитие на културата. Ала той не можеше да бъде склонен да изложи на показ възгледите си — а поради това и откритията си, — понеже те, както обясняваше той, не можели да бъдат разбрани без новите му теории. Сам аз го видях как по изкуствен път получава от неорганичните вещества белтък. Когато настоявах да публикува това епохално откритие, което вероятно би било в състояние изцяло да преобрази социалните ни условия или поне да ги подобри, той имаше навика да казва: „Нямам желание да се излагам на присмех. Та те не могат да го проумеят. Не са дорасли, никаква допирна точка, друг свят, друг свят! Да чакат хиляда години! Остави хората да си спорят, всички са еднакво невежи.“
Сега той бе открил микрогена. Не зная със сигурност дали бе вещество или апарат, но разбрах поне, че чрез него той бе в състояние да умалява както пространствените, така и времевите пропорции в какъвто и да е мащаб. Но умаляване не просто за окото, каквото е възможно чрез оптическите прибори, а за всички сетива: цялата съзнателна дейност се изменяше така, че наистина всички видове усещания си оставаха качествено същите, ала всички количествени връзки се стесняваха. Той твърдеше, че може да накара който и да е индивид, а заедно с него и кръга на възприятията му да се смалят до милионна, до билионна част от големината си. Как го правеше? Да, тогава той отново мълчаливо се усмихна на себе си и промърмори:
— Хм, не можете да разберете, не мога да ви го обясня, пък и няма да ви помогне. Хората си остават хора независимо от възрастта, не виждат по-далеч от носа си. Защо тепърва да спорим?
— Как попадна сега на микрогена? — поинтересувах се аз.
— Много просто, скъпи племеннико. За днешния учен свят микрогенът представлява това, което е сапуненият мехур за твоето момче. Може би една играчка, въпреки това за разбирането й липсва всякаква опорна точка. Но понеже учените не са деца и предявяват претенцията да разбират всичко, би се завързал един безкраен спор, ако пожелаех да извадя на бял свят учението си. Напълно безполезно, тъй като решението се намира извън цялото днешно познание. Биха ми се присмивали — хм — лудница…
— Все едно — възпротивих се аз, — да се възвести истината, е дълг дори ако трябва човек да понесе страданията на непризнат гений! Само по този път са постигнати завоеванията на цивилизацията. Извади доказателствата си!