— Не — рече Блейк. — Така е достатъчно.
Вълните се разбиваха с грохот и птиците кряскаха над тях, а по небето се търкаляха огромни черни облаци. Имаше ли нещо, което Къщата да не може да възпроизведе на стената? Хиляди комбинации, бе казала тя. Човек можеше да си седи тук и да гледа всеки пейзаж, който си пожелае.
„Къща“ — помисли си Блейк. Какво беше къщата? Как се бе развила?
Първо, по време на мъглявото начало на човечеството, тя е била само убежище, което да заслонява човека от вятър и дъжд, място, в което да се сгуши и скрие. И по принцип това все още можеше да се използва като нейно определение, но днес човек правеше много повече от това да се крие и гуши; къщата беше място, в което да живее. Навярно в бъдеще щеше да настъпи денят, когато човек нямаше да напуска къщата си, а щеше да живее постоянно в нея, без да излиза от вратата, без да изпитва такава нужда или желание.
Този ден можеше да е по-близо, отколкото си мислеше. Защото къщата вече не бе само убежище или просто място за живеене. Тя беше другар и прислужник и между стените и имаше всичко, от което човек можеше да се нуждае.
До дневната се намираше мъничката стая, в която беше димензиното, логичното разрастване и развитие на телевизията, която познаваше отпреди двеста години. Но сега тя вече не бе нещо, което се гледа и слуша, а нещо, което се преживява. Художествени образи. Като този морски бряг, който се виждаше на стената. Щом влезеше в тази стая и включеше устройството, човек започваше да участва в представлението и да го усеща. Не само, че беше заобиколен и обгърнат от звука, мириса, вкуса, температурата и усещането за това, което ставаше, но по някакъв фин начин се превръщаше в съпреживяваща и разбираща част от действието и емоциите, които изобразяваше стаята.
А срещу димензиното, в ъгъла на дневната се намираше библиотеката, която съдържаше в простотата на електронното си същество цялата литература, все още оцеляла от дългата човешка история. Тук той можеше да набере и избере всички запазени мисли и надежди на всяко човешко същество, записало ги някога с думи, опитвайки се да улови на листа хартия същината на преживяванията, чувствата и убежденията, извирали в мозъка му.
Тази къща беше далечен повик отпреди две столетия, сграда и институция, която изискваше почуда. И все още не бе завършена. През следващите два века можеха да настъпят още толкова промени и поправки, колкото и през вече изтеклите. Щеше ли някога да има край на развитието на концепцията за къщата? Блейк извади вестника изпод мишницата си и го разтвори. Къщата беше права. Почти нямаше новини.
Трима мъже били предложени за Хранилището на интелект, за да се присъединят към другите подбрани хора, чиито мисли и личности, познания и интелект през последните триста години били отпечатвани в масивната интелектуална банка, съхраняваща възгледите и мислите на най-интелигентните хора на света. Северноамериканският проект за изменение на климата най-после бил внесен за разглеждане във върховния съд в Рим. Разправията за скаридените плантации по брега на Флорида все още продължавала. Някакъв изследователски кораб най-после се приземил в Москва, след като бил изчезнал в продължение на десет години и се били отказали да го търсят. А регионалната анкета по предложението за биологично инженерство щяла да започне във Вашингтон утре.
Статията за биологичното инженерство бе разделена на две колони: едната на сенатор Чандлър Хортън, а другата на сенатор Соломон Стоун.
Блейк сгъна вестника на две и седна да я прочете.
„ВАШИНГТОН, СЕВЕРНА АМЕРИКА — Двамата сенатори от Северна Америка ще водят двубой по предложението за толкова оспорваната програма за биологично инженерство по време на започващата регионална анкета. Очакват се политически фойерверки. Нито едно предложение през последните години не е увличало до такава степен общественото въображение, независимо от огромните противоречия, които съществуват в днешния свят. Двамата северноамерикански сенатори са на диаметрално противоположни позиции, както всъщност са били и през по-голямата част от политическите си кариери. Сенатор Чандлър Хортън заема твърда позиция в подкрепа на проекта, който в началото на следващата година ще бъде подложен на световен референдум. Сенатор Соломон Стоун е решително против него.
Това, че тези двама души са от двете страни на барикадата, не е новост. Но политическото значение на въпроса е много по-сериозно поради така нареченото «правило на единодушно съгласие», чрез което по специални въпроси като този, подложени на световен референдум, трябва да бъде одобрен мандатът на гласоподавателите за Световния сенат в Женева. Ето защо, ако вотът е положителен, сенатор Стоун ще трябва да заяви, че ще гласува в Сената в подкрепа на тази мярка. В противен случай ще трябва да подаде оставка и ще се проведат специални избори за попълване на овакантеното му място. В тях ще могат да участват единствено кандидати, предварително заклели се, че ще поддържат въпросната мярка. Ако референдумът се обяви против нея, сенатор Хортън ще се окаже в същото положение.