После бе Мислителят (как иначе можеше да се нарече?) — безформена маса от плът, която можеше да приема, каквато форма си пожелае, но която по отдавнашно споразумение предпочиташе пирамидалното тяло като оптимално за функционирането си. Обитател на нецивилизована блатиста планета — първобитно място, върху което едно новородено слънце изливаше убийствената си светлина и енергия. Чудовищни форми пълзяха, плуваха и се тътреха из блатата, но мислителите не се страхуваха от тях, нито пък трябваше да се страхуват. Извличайки храната си от непреодолимата буря от енергия, която брулеше планетата, те имаха своя собствена уникална защита, обвивка от пресичащи се енергийни линии, която ги отделяше от опустошителния им свят. Те не мислеха за живота или смъртта, а само за съществуванието — защото нямаха спомен за раждане, нито пък случай, в който някой от тях да беше умрял. При определени обстоятелства жестоките физически сили можеха да ги разкъсат, да разчленят плътта им, но от всяко парченце плът, натъпкано с генетична памет за цялото създание, можеше да израсне ново същество. Не че някога се беше случвало, но знанието, че би могло да се случи и за последствията от това, бе част от основната умствена информация, с която бе надарен всеки мислител.
Променливия и Мислителя. Променливия се беше превърнал в Мислител чрез хитрините, плановете и ловките методи на онова друго племе мислители на много светлинни години разстояние, един изкуствен човек се бе превърнал в друго създание с всички негови мисли и спомени, с всички негови възгледи и мотиви, с всички негови физиологически и психологически особености. На практика се беше превърнал в другото създание, но в него бе останало достатъчно от човека, за да се отврати и отдръпне от ужасната и тържествена огромност на нещото, което беше станал, спасен единствено от мисловната броня, вградена в него на онази толкова далечна планета, чието слънце вече не можеше да се види.
Бе се отдръпнал, но съвсем леко — само в тайните ъгълчета на мозъчното вещество, което представляваше извънземното създание. Защото той беше създанието и човешката му част бе потънала дълбоко в гънките на масивната плът и мистичния ум, от които се състоеше създанието от блатата. Но с течение на времето човешкият ум постепенно изплува, за да заеме законното си място, ужасът отслабна и накрая беше забравен, и той се научи да живее в това ново тяло на този различен свят, възхитен, развълнуван и изпълнен с почуда от това ново преживяване на два разума, съществуващи един до друг, без нито един от тях да претендира за надмощие, без да се бори за господство, защото и двата принадлежаха на същество, което вече не бе нито само човек, нито само създанието от блатата, а двете, слети в едно.
Слънцето жареше и тялото всмукваше енергията, — а блатото преливаше от красота, защото беше домът на създанието. Тук имаше нови форми на живот, които да изследва и анализира, на които да се удивлява и възхищава — нови форми на живот, нов свят и една сляла се гледна точка на извънземния и човешкия разум.
Имаше любимо Място за мислене и Любима мисъл, и понякога (не много често) смътно общуване с други сродни създания, мъгляво протягане на умове, които се докосваха за кратко като с ръка в мрака и после се отдръпваха. Защото макар и общуването да беше възможно, от него почти нямаше нужда — всеки от мислителите беше достатъчен сам на себе си.
Времето нямаше значение, нито пък пространството, освен като обект на Мисълта. Защото Мисълта бе всичко — тя беше основание за съществуванието, тя бе цел и смисъл на живота и нямаше никакъв край, дори не можеше да завърши сама себе си, защото беше безкрайна. Тя продължаваше постоянно, подхранваше сама себе си и никой не вярваше, нито се надяваше, че някога може да свърши.
Но сега времето се превърна във фактор, защото в човешкия ум бе вграден срок, когато трябваше да се върне, и щом го стори, Мислителя отново се превърна в човек. Събраните от него данни бяха записани и корабът пак се издигна в космоса, за да продължи напред.
После стигнаха на друга планета и имаше друго създание. Променливия се превърна в другото създание, както се беше превърнал в Мислителя — и тръгна по планетата, в тялото на създанието, в което се бе превърнал. Планетата беше студена и суха, както първата бе гореща и влажна, слабото слънце беше далеч и звездите блещукаха като назъбени твърди диаманти в безоблачното небе, а земята бе покрита с прах от бял сняг и пясък, който силните пронизващи ветрове разнасяха на дюни. Сега човешкият ум обитаваше тялото на търсач, който с езическа радост тичаше заедно с глутница търсачи из студените равнини и по скалистите хребети под диамантените звезди и луните в търсене на онези свети места, където по отколешна традиция общуваха със звездите. Но само по отколешна традиция, защото по всяко време и на всяко място можеха да уловят образите, несъзнателно излъчвани от многобройните култури, обитаващи други слънчеви системи.