„Променливи?“
„Тръгни по тях. Ще слезеш по още три групи стъпала. После излез през вратата. Тя води до голяма стая. Там ще има много същества. Тръгни право напред, докато не стигнеш до голям отвор от лявата ти страна. Излез през него и ще си навън.“
„Навън?“
„На повърхността на планетата. Извън сградата (пещерата), в която сме сега. Тук имат пещери на повърхността на земята.“
„После какво?“
„После тичай!“
„Променливи, защо не вземеш контрола? Ти можеш да се справиш с това. Ти си като тези същества. Можеш просто да излезеш навън.“
„Не мога. Нямам никакви дрехи.“
„Обвивките ли имаш предвид? Изкуствените кожи?“
„Точно така.“
„Но това е глупаво. Дрехи…“
„Никой не ходи никъде без тях. Такъв е обичаят.“
„А ти си обвързан от обичая?“
„Виж, ти ще ги изненадаш. За миг ще се вцепенят при вида ти. Просто ще те зяпат, без да правят нищо. Ти приличаш на вълк и…“
„Вече го каза. Не ми харесва тази мисъл. Има нещо мръсно…“
„Просто същество, което днес е изчезнало. Страшно същество, което всява ужас в сърцата на хората. Те ще се уплашат, когато те видят.“
„Добре. Добре. Добре. Мислителю, какво ще кажеш?“
„Давайте — отвърна Мислителя. — Аз нямам данни. Не мога да ви помогна. Трябва да разчитаме на Променливия. Това е неговата планета и той я познава.“
„Добре тогава. Тръгвам.“ Търсача бързо заслиза по стълбите. Навсякъде се стелеше плътното усещане за страх. Мозъчните вълни прииждаха безспирно.
„Ако се измъкнем оттук — помисли си Търсача, — ако се измъкнем оттук…“
Усети как собственият му страх пропълзява в тялото му, почувства растящата тежест на неувереност и съмнение.
„Променливи?“
„Давай напред. Справяш се отлично.“
Той се спусна по третото стълбище и се изправи пред вратата.
„Тази ли?“
„Да, и давай бързо. Този път с ръцете, запомни. Ако блъснеш вратата с тяло, можеш да не я отвориш достатъчно широко. Може да се върне обратно и да те заклещи.“
Търсача протегна ръце и се хвърли към вратата.
„Променливи, наляво ли? Към левия отвор ли?“
„Да. На около десет дължини на тялото ти.“
Протегнатите ръце на Търсача се сблъскаха с вратата и я отвориха. Тялото му излетя в стаята. Изпита обърканото усещане за уплашени писъци, отворени усти и бързо движещи се същества, после видя отвора вляво, завъртя се и се метна натам. Глутница същества се насочваше към отвора отвън — още от странните същества, които обитаваха тази планета, но обвити в други видове изкуствени кожи. Те отвориха усти да изкрещят срещу него и вдигнаха ръце, в които имаше някакви черни предмети. Внезапно изригна огън и във въздуха се разнесе остра смрад. Нещо се блъсна в нещо съвсем близо до него и издаде кух виещ звук. Нещо друго се вряза с хрущене в парче дърво. И изведнъж Търсача, неспособен да спре въпреки желанието си, се оказа сред съществата и в тялото му затътна старият боен вик, главата му заудря на всички страни, ръцете му се размахаха. За миг остана сред тях, после се измъкна и се понесе пред огромната, издигаща се към небето пещера.
Зад него се разнасяха остри викове и някакви малки, но тежки предмети, които се движеха много бързо, се забиха в повърхността, по която тичаше. Разхвърчаха се парчета.
Може би беше нощ, помисли си той, защото в небето нямаше голяма звезда, но пък блестяха много далечни звезди и това бе добре, тъй като всяка планета трябваше да има звезден покров.
И имаше миризми, но сега те бяха различни, не толкова силни, остри и тръпчиви, колкото в сградата, а по-приятни и по-слаби.
Пукотът зад него продължаваше и покрай тялото му прелитаха мънички неща, после той стигна до ъгъла на пещерата, която се издигаше до небето, и зави зад него, все още тичайки, тъй като си спомняше, че Променливия му беше казал да тича. И се наслаждаваше на тичането, на плавното гладко плъзгане на мускули, на усещането на повърхността, по която тичаше, на твърдостта под възглавничките на краката си.
Сега за пръв път, откакто бе започнало всичко това, имаше възможност да обхване различните страни на планетата и тя му се стори в много отношения доста оживено място. А в друго отношение много странна. Защото кой някога беше чувал за планета с такава повърхност? Повърхност, която излизаше от края на пещерата, извисяваща се в небето, и се губеше в далечината. И навсякъде, накъдето погледнеше, имаше други пещери, издигащи се от повърхността, и по много от тях блестяха жълти правоъгълници светлина, а пред някои в малки заградени участъци от повърхността се виждаха метални или каменни изображения на обитателите на планетата. И защо, зачуди се Търсача, трябва да съществуват такива неща? Възможно ли е, питаше се той, когато тези същества умрат, да се превръщат в метал или камък и да остават там, където са умрели? Макар че това изглеждаше малко вероятно, защото много от съществата, превърнали се в камък или метал като че ли бяха по-големи, отколкото живите. Но от друга страна, бе напълно възможно, разбира се, съществата да са различни по големина и само по-големите да се превръщат в камък или метал.