Виждаха се малко от живите обитатели на планетата и всички бяха надалеч. Но по пода много бързо се движеха метални неща, които имаха отпред блестящи очи и издаваха свистящ звук, а също и пращаха въздушна вълна, когато профучаваха покрай него. От тях се донасяха мозъчни вълни и усещане за живо същество, но за живо същество, което в много случаи имаше повече от един мозък — и мозъчните вълни бяха спокойни и нежни, а не натоварени с омразата и страха, които беше почувствал в пещерата.
Това бе странно, разбира се, но Търсача си каза, че би било необичайно да срещне на планетата само една форма на живот. Засега беше видял съществата, които вървяха на двата си задни крака и бяха обвити в протоплазма, както и металните неща, които се движеха много бързо и целенасочено, излъчваха светлина от очите си и имаха повече от един мозък. А той си спомняше и за онази влажна гореща нощ, когато бе усетил много други форми или със съвсем малко, или без никакъв разум, същества, които не бяха нищо повече от късчета материя, носещи дара на живота. Само тази планета да не беше толкова гореща и атмосферата и да не бе толкова тежка и потискаща, тя би могла да се окаже много интересна. Макар че беше и много объркваща.
„Търсачо.“
„Какво има, Променливи?“
„Надясно. Дърветата. Големите растения. Можеш да ги видиш на фона на небето. Тръгни към тях. Ако успеем да навлезем сред тях, ще можем да се скрием там.“.
„Променливи — попита Мислителят, — какво ще правим сега?“
„Не знам. Ще трябва да помислим. Тримата заедно.“
„Тези същества ще ни преследват ли?“
„Предполагам, че да.“
„Трябва да бъдем един ум. С Търсача трябва да знаем всичко, което знаеш ти.“
„Ще го знаем — каза Търсача. — Досега нямаше време. Случваха се прекалено много неща. Постоянно се разсейвахме.“
„Когато стигнем дърветата — рече Променливия, — ще имаме време.“
Търсача се отклони от страната на огромната пещера и се насочи към дърветата. С тихата въздишка на предизвикваното от него въздушно течение от мрака изскочи едно от металните същества. Двете му очи силно блестяха. То зави и се насочи право към него. Търсача се обърка. Краката му ускориха ход, тялото му се притисна към блестящата повърхност, ушите му се свиха назад, опашката му се изпъна право зад него. Променливия го насърчи.
„Тичай, крастав вълк такъв! Тичай, чакал мършав! Тичай, проклета лисицо!“
ГЛАВА 15
Шефът на болницата беше спокоен и услужлив човек. Не бе от хората, които да ударят с юмрук по масата. Но сега удари с юмрук.
— Искам да знам кой глупак е позвънил на полицията изрева той. — Можехме да се справим и сами. Нямахме нужда от полицията.
— Според мен който и да ги е извикал, си е мислил, че има причина за това — отвърна Майкъл Даниълс. — Коридорът беше претъпкан с изпохапани хора.
— Можехме да се погрижим за тях — каза шефът на болницата. — Това ни е работата. Можехме да се погрижим за тях и после да действаме много по-дисциплинирано.
— Навярно всички са били объркани — каза Гордън Барнс. — Един вълк в…
Шефът махна на Барнс да замълчи и се обърна към сестрата.
— Госпожице Грегърсън, вие първа сте видели онова нещо.
Момичето все още бе пребледняло и уплашено, но кимна.
— Излязох от стаята и то беше в коридора. Вълк. Изпуснах таблата, която носех, изпищях и избягах. Уплаших се…
— Сигурна ли сте, че е било вълк?
— Сигурна съм.
— Откъде можете да сте сигурна? Да не е било куче?
— Доктор Уинстън — каза Даниълс, — опитвате се да объркате въпроса. Няма никакво значение дали е било вълк или куче.
Шефът на болницата гневно го погледна, после нетърпеливо махна с ръка и каза:
— Добре де, добре. Можете да си тръгвате. Вие бъдете така добър да останете, доктор Даниълс. Искам да поговоря с вас.
Двамата почакаха, докато другите излязат, после шефът въздъхна:
— А сега, Майк, хайде двамата да седнем и да се опитаме да поговорим логично. Блейк беше твой пациент, нали?
— Да, така е. Запознат сте със случая, докторе. Човекът, който беше открит в космоса. Замразен и капсулиран.