— Разбирам — прекъсна го Уинстън. — Да предположим, че не е станало така. Да предположим, че извънземните данни не е можело да бъдат изтрити. Да предположим, че андроидът е останал едновременно и извънземно, и човек — две същества и в същото време което от тях си пожелае.
— Точно това имах предвид — рече Даниълс. — Има и нещо друго. Направихме на Блейк електроенцефалограма и тя показа нещо странно. Сякаш имаше повече от един мозък. Сякаш по линиите се забелязваха сенки на други умове.
— Сенки ли? Искаш да кажеш повече от още един ум?
— Не знам — отвърна Даниълс. — Следите не бяха ясно изразени. Нямаше нищо, което да го доказва.
Уинстън стана и започна да се разхожда из стаята. После каза:
— Мисля, че грешиш. Надявам се да грешиш. Това е лудост.
— Това е един от начините, по които можем да обясним онова, което се случи — упорито отвърна Даниълс. — Но не обяснява едно нещо. Блейк е бил открит замразен в капсула. И нито следа от кораба. Никакви останки. Как да си обясним това?
— Не знам — призна Даниълс. — Няма начин да разберем. Не можем да знаем какво се е случило. Когато говорите за останки, имате предвид, че корабът е бил унищожен, а ние не знаем дали е било така. Дори да беше, за два века останките биха се разнесли. А е възможно дори да са били в района на капсулата и да не са ги забелязали. Видимостта в космоса е лоша. Освен ако нещо не улови светлината и не я отрази, няма как да разберете какво има там.
— Смяташ, че екипажът е разбрал какво се е случило, хванал е Блейк и го е замразил, а после го е изстрелял в космоса в капсула? Като начин да се избавят от него? Като чист начин да сторят това?
— Не знам. Няма как да разберем. Можем само да разсъждаваме, а има прекалено много области, върху които да разсъждаваме, за да сме сигурни, че сме се съсредоточили върху правилната. Ако екипажът е направил онова, което казахте, ако се е избавил от Блейк, защо корабът не се е върнал обратно? Обяснихте един въпрос, а от него следва друго обяснение и така нататък. Струва ми се, че задачата е безнадеждна.
Уинстън престана да се разхожда, върна се зад бюрото, седна на стола и протегна ръка към комуникатора.
— Как се казваше мъжът, който е дал свидетелски показания?
— Лукас. Доктор Лукас. Не си спомням малкото му име. Пише го във вестниците. Телефонистката най-вероятно има вестник.
— Предполагам, че е най-добре да повикаме и сенаторите. Хортън — Чандлър Хортън. Кой е другият?
— Соломон Стоун.
— Добре — каза Уинстън. — Ще видим какво мислят те по въпроса. Те и Лукас.
— А Администрацията?
Уинстън поклати глава.
— Не. Не веднага. Трябва да разберем повече преди да се забъркаме с Администрацията.
ГЛАВА 16
Бърлогата беше малка и тясна — изпъкнал скален перваз с ерозирало пространство отдолу. Земята над него се издигаше рязко, а под него се спускаше стръмно. В основата на хълма криволичеше поток в каменисто легло. Входът на пещерата беше задръстен с малки каменни отломки, откъснали се от скалата през годините. Те коварно се изместваха под лапите на Търсача, докато се катереше, за да влезе, но той успя да се промъкне вътре и се завъртя, за да се обърне към отвора.
За първи път изпита някакво задоволство. Страните и гърбът му бяха защитени, но той знаеше, че сигурността му е илюзорна. Навярно дори в момента съществата на тази планета го преследваха и Търсачът беше сигурен, че скоро ще започнат да претърсват района. Металното създание, което се бе опитало да го нападне със свистящата си въздушна вълна и блестящите си очи, които пръскаха светлина пред него, определено го беше видяло. Той потръпна, когато си спомни как едва бе успял да се скрие сред дърветата. Още три дължини на тялото му и съществото щеше да го настигне.
Отпусна се. Копнееше да даде отдих на всеки мускул от тялото си.
Умът му продължи да проверява, да търси и надзърта. Тук имаше живот, повече живот, отколкото можеше да се очаква — претъпкана планета, място, което гъмжеше от живот. Мъничък, спокоен живот, неспособен да мисли и непритежаващ разум. Живот, който съществуваше, но нищо повече. Имаше малки разуми, които шумоляха неспокойно и уплашено — но бяха толкова малки и безплодни, че едва осъзнаваха живота и опасностите, които можеха да го заплашат. Някакво същество изтича в търсене и преследване на друго и умът му беше изпълнен с червените жилки на убийствени пулсации — злобно, ужасно и много гладно същество. Три форми на живот се бяха сгушили на едно място, безопасно и скрито, защото умовете им бяха уютни, доволни и топли. И други — много, много други. Много живот и част от него — с разум. Но никъде не се долавяше острото, ясно и ужасяващо усещане за съществата, които живееха в наземните пещери.