Объркана планета, неподредена и хаотична, с прекалено много живот и вода, с прекалено много растителност, с прекалено гъст и тежък въздух и с прекалено горещ климат. Място, което не даваше никакъв покой, никакво чувство за сигурност, място, където трябва да усещаш, да внимаваш и слушаш и в същото време да се страхуваш, че някоя недоловена опасност може да се промъкне и да те стисне за гърлото. Дърветата тихо стенеха и докато ги слушаше, той се почуди дали това са самите дървета, или стенанието идва от движещия се въздух, който минава през тях.
И докато лежеше и се чудеше, разбра, че звукът се дължи на триенето на вятъра в материята на дърветата, на шумоленето на листата и на скърцането на клоните, че самите дървета не могат да издават звуци, че те и всички други растения на тази планета, наречена Земя, са живи, но не притежават разум и нямат сетива. И че пещерите са сгради, че хората не са племенни членове, а оформят полови общности, известни като семейства, и че сградата, в която живееше едно семейство, се наричаше дом.
Информацията се стовари върху му като прибой, като огромна вълна, която се извиси над него, погълна го в миг на сляпа паника, а после той изскочи на повърхността и вълната вече я нямаше. Но в ума му, Търсача знаеше това, лежеше цялото знание за планетата, всяко късче информация, което се криеше в ума на Променливия.
„Съжалявам — каза Променливия. — Нямаше време да я поемеш бавно, да се запознаеш с нея и да се опиташ да я класифицираш. Дадох ти я цялата накуп. Сега вече можеш да я използваш.“
Търсача колебливо я подложи на кратко проучване и потръпна от хаотичната купчина, която представляваха данните.
„Голяма част от нея е остаряла — продължи Променливия. — Има много неща, които не знам. Ти имаш тази планета такава, каквато я познавах преди двеста години, плюс онова, което научих, откакто се върнах. Подчертавам, че данните не са пълни и някои от тях вече могат да нямат никаква стойност.“
Търсача се притисна до скалния под на бърлогата. Все още опипваше в мрака и продължаваше да разпъва засичащата мрежа, която беше разпрострял във всички посоки.
Изпълни го усещане за пустота. Носталгия по планетата с носещия се сняг и пясък — и нямаше никакъв начин да се върне на нея. Навярно никога. Беше тук, на това хаотично място с прекалено много живот и опасности, без да знае накъде да се обърне, без да знае какво да прави. Преследван от господстващия вид на планетата, същества, които — сега вече знаеше — бяха по-ужасни, отколкото бе смятал. Коварни, безмилостни и алогични, ако се съдеше по страха и омразата им, подчиняващи се на убийствения порив на вида си.
„Променливи — попита той, — какво е станало с другото ми тяло? Онова, което обитавах преди да дойдете вие хората. Ти хвана онова тяло, спомням си. Какво направи с него?“
„Не бях аз! Не го хванах аз. Не съм направил нищо с него.“
„Недей да опитваш човешките си адвокатски хитрини на мен. Не се измъквай. Знам, че не само ти. Не лично ти, а…“
„Търсачо! — каза Мислителя, — не възприемай този мисловен тон. Тримата сме хванати в един капан — ако е капан. Склонен съм да вярвам, че може да не е капан, а уникална ситуация, която може да се превърне в наше преимущество. Ние споделяме общо тяло и умовете ни са по-близо, отколкото които и да било други някога. И не трябва да се караме, не трябва да имаме противоречия, не можем да си го позволим. Трябва винаги да работим заедно. Трябва да действаме в хармония. Ако имаме противоречия, трябва незабавно да ги решим, не бива да им позволяваме да гноясат.“
„Тъкмо това се опитвам да правя — отвърна Търсача. — Но има едно нещо, което ме безпокои. Какво се е случило с онова мое първо тяло?“
„Онова първо тяло — каза му Променливия — беше подложено на биологично сканиране. Беше разчленено почти молекула по молекула и после анализирано. Нямаше начин, по който отново да бъде събрано.“
„Искаш да кажеш, че сте ме убили.“
„Можеш да го наричаш така, щом искаш.“
„И Мислителя ли?“
„И Мислителя. Той беше първи.“
„Мислителю — попита Търсача, — това не те ли изпълва с негодувание?“
„Каква полза от негодуванието?“
„Това не е отговор и ти го знаеш.“
„Не съм сигурен — отвърна Мислителя. Трябва да помисля по въпроса. Разбира се, можеш да негодуваш срещу извършеното спрямо теб насилие. Но аз съм склонен да разглеждам онова, което се случи, по-скоро като преобразяване, а не като насилие. Ако не ми се беше случило, никога нямаше да съществувам в твоето тяло или да се докосна до ума ти. Всички данни, които събираш от звездите, щяха да бъдат загубени за мен и то за огромно съжаление, тъй като никога нямаше да разбера за тях. А ако не бе това, което сториха хората, ти на свой ред никога нямаше да осъзнаеш значението на образите, които събираш от звездите. Просто щеше да продължиш да ги трупаш, да им се наслаждаваш и навярно дори да не им се чудиш, а аз не мога да си представя нещо по-трагично от това да си на прага на някаква тайна и дори да не се запиташ за нея.“