„Не съм сигурен, че бих предпочел тайната и бих се отказал от чудото.“ — каза Търсача.
„Но не можеш ли да видиш красотата и? — попита Мислителя. — Ето ни нас тримата, съвсем различни един от друг. Три съвсем отделни вида. Ти, Търсачо, грубиян и бандит, Променливия, коварен и лукав, и аз…“
„И ти — рече Търсача, — премъдър, прозорлив…“
„Готвех се да кажа — прекъсна го Мислителя — търсещ истината.“
„Ако това ще накара и двама ви да се почувствате по-добре — каза им Променливия, — аз се извинявам от името на човешката раса. В много отношения аз ги харесвам не повече от вас.“
„И имаш основание — рече Мислителя. — Защото ти не си човек. Ти си нещо, направено от хора, ти си оръдие на хората.“
„И все пак — каза Променливия, — всеки трябва да бъде нещо. Предпочитам да съм човек, отколкото каквото и да било друго. Никой не може да живее сам.“
„Ти няма да си сам — каза му Мислителя. — Ние двамата сме с теб.“
„И все пак — упорито каза Променливия, — настоявам, че съм човек.“
„Не мога да те разбера“ — отвърна Мислителя.
„Навярно аз мога — каза Търсача. — Там в болницата усетих нещо, което не бях усещал преди, нещо, което никой търсач не е усещал от много, много дълго време. Гордостта на расата и нещо повече, гордостта на расовия боен дух, скрит някъде дълбоко в мен, за чието съществуване не знаех. Подозирам, Променливи, че преди много време моята раса е била също толкова амбициозна, колкото е днес твоята. И е въпрос на гордост да принадлежиш към такава раса. Това ти дава сила, статус и огромно самоуважение. Това е нещо, което Мислителя и неговият вид навярно никога не биха могли да изпитат.“
„Моята гордост, ако изобщо имам такава — каза Мислителя, — е различна и се движи от други мотиви. Но не отричам, че има много видове гордост.“
Търсача внезапно насочи вниманието си към склона на хълма и към гората, сепнат от полъха на опасност, прокраднал се по засичащата мрежа, и каза:
„Тихо!“
Някъде в далечината Търсача долови слабите следи и се съсредоточи върху тях. Бяха трима, трима човеци и след малко станаха повече от трима — дълга верига, предпазливо напредваща и претърсваща гората. И той знаеше, че има само едно нещо, което могат да търсят.
Долови мъглявите краища на мисловните им вълни и разбра, че те се страхуват; но същевременно бяха гневни и изпълнени с омраза. Освен страха и омразата им обаче той долови усещането за лов, странната, дива възбуда, която ги караше да търсят и да убиват причината за страха си.
Сви тялото си и се понадигна, за да погледне от бърлогата. Защото имаше само един начин да избяга от тези хора — да тича, да тича, да тича.
„Почакай“ — каза Мислителя.
„Те ще се изкатерят дотук.“
„Не чак толкова скоро. Придвижват се бавно. Може да има и по-добър начин. Не можем вечно да бягаме. Допуснахме една грешка. Не бива да допускаме втора.“
„Каква грешка?“
„Не трябваше да се превръщаме в теб. Трябваше да останем в тялото на Променливия. Единствено сляпата паника ни накара да извършим промяната.“
„Но ние не разполагахме с информация. Видяхме опасност и реагирахме. Бяхме заплашени.“
„Можех да замажа положението — каза Променливия. — Но може би така стана по-добре. Те ме подозираха.
Щяха да ме поставят под наблюдение. Можеха да ме заключат. Така поне сме свободни.“
„Но не за дълго — отвърна Мислителя, — ако продължаваме да бягаме. Те са прекалено много — прекалено много на планетата. Не можем да се скрием от всички. Не можем да измамим всички. Математически имаме толкова малък шанс, че на практика това не е никакъв шанс.“
„Имаш ли нещо предвид?“ — попита Търсача.
„Защо да не се превърнем в мен? Аз мога да бъда просто парче скала, нищо, част от тази пещера. Може би камък. Когато го погледнат, няма да забележат нищо странно.“
„Един момент — каза Променливия. — Идеята ти е добра, но може да има проблеми.“
„Проблеми ли?“