— Да, дори след толкова време. Не разбирате ли, че ако Блейк е такъв, какъвто смятаме, той принадлежи на Администрацията? Всичко зависи от тях. Той е тяхна рожба, не моя. Те са го започнали и…
— Чандлър — изсмя се Стоун. — Давайте, разкажете на вестниците всичко. Лично разпространете историята. Нали сте смел. Последвайте убежденията си. Наистина се надявам да го направите.
— Знам — отвърна Хортън.
— Но ако го направите — продължи Стоун, — предупреждавам ви, приятелю. Една публична дума от вас и ще ви направя на нищо.
ГЛАВА 2О
Звъненето на телефона най-после стигна до илюзорния свят, създаден от димензиното. Илейн Хортън се изправи и излезе от кабината, в която наблюдаваше сенчестия свят на старите времена.
Телефонът продължаваше да звъни, видео екранът примигваше с нетърпеливи пулсации. Тя отиде до него и го включи на приемане. Към нея погледна едно лице, осветено от слаба електрическа крушка на тавана на телефонна кабина.
— Андрю Блейк? — изненадана извика тя.
— Да, аз съм. Виждате ли…
— Нешо лошо ли се е случило? Сенаторът беше извикан в…
— Попаднах в малко затруднение — каза Блейк. — Навярно сте чули какво се случи.
— Искате да кажете в болницата? Гледах известно време, но нямаше какво толкова да се види. Нещо за някакъв вълк, а казаха, че като че ли и един от пациентите бил изчезнал… — Тя рязко си пое дъх. — Един от пациентите е изчезнал! Вас ли са имали предвид, Андрю?
— Боя се, че е така. Имам нужда от помощ, а вие сте единственият човек, когото познавам, единственият, когото мога да помоля…
— За каква помощ?
— Трябват ми някакви дрехи — отвърна той.
— Искате да кажете, че сте тръгнали от болницата без никакви дрехи? Но навън е студено и…
— Това е дълга история — каза той. — Ако не искате да ми помогнете, кажете. Ще ви разбера. Не искам да ви забърквам в това, но постепенно започвам да замръзвам. Избягах и…
— Искате да кажете, че сте избягали от болницата?
— Да.
— Какви дрехи ви трябват?
— Каквито и да е. Абсолютно гол съм.
Тя се поколеба за миг. Може би трябваше да попита сенатора. Но той не си беше вкъщи. Не си беше дошъл от болницата и тя не знаеше кога ще се върне. Опита се гласът и да звучи спокойно и твърдо.
— Значи така. Вие сте онзи, който е изчезнал от болницата, и нямате дрехи. И казвате, че нямате намерение да се върнете. Казвате, че бягате. Това означава ли, че някой ви преследва?
— Известно време ме гонеше полицията — отвърна той.
— Но вече не ви гонят?
— Не. В момента не. Успяхме да им се изплъзнем.
— Колко сте?
— Обърках се. Исках да кажа, че успях да им се изплъзна.
Тя дълбоко си пое дъх и се съсредоточи.
— Къде сте?
— Не съм съвсем сигурен. Градът вече не е такъв, какъвто го познавах. Предполагам, че съм в южния край на стария мост Тафт.
— Стойте там — каза тя. — Внимавайте за колата ми. Ще карам бавно и ще ви търся.
— Благодаря…
— Един момент. Сетих се нещо. Обаждате се от телефонна будка, нали?
— Точно така. — Трябва ви монета, за да задействате този вид телефон. Без дрехи и така нататък откъде монета?
На лицето му се изписа кисела усмивка.
— Монетите падат в едни малки кутийки. И с един камък…
— Разбили сте касичката?
— Аз съм роден престъпник — отвърна той.
— Разбирам. Най-добре ми дайте номера на телефона и стойте близо до него, за да ви се обадя, ако не успея да ви открия — ако не сте там, където ви се струва.
— Един момент.
Той погледна към табелката над апарата и прочете номера. Тя намери молив и го записа на полето на един вестник. После каза:
— Нали разбирате, че поемате риск? Номерът може да бъде проследен и ако ме чакате…
Той се усмихна иронично.
— Разбирам. Но поемам риска. Вие сте единственият човек, на когото мога да разчитам.
ГЛАВА 21
„Тази жена? — попита Търсача. — Жена е, нали?“
„Да — отвърна Променливия. — Истинска жена. Бих казал, че е красива.“
„Почти нищо не разбирам — каза Мислителя. — Концепцията е нова за мен. Жена е същество, към което може да се проявява обич ли? Привличането, доколкото разбирам, трябва да е взаимно. Жена, на която да можеш да се довериш?“
„Понякога — отвърна Променливия. — Зависи от много неща.“
„Не разбирам отношението ти към жените — измърмори Търсача. — Те не са нещо повече от обикновени продължители на расата. В подходящото време и сезон…“
„Твоята система — прекъсна го Мислителя — е неефикасна и отвратителна. Ако се появи нужда, аз сам съм си продължител. Въпросът сега, струва ми се, не е в социалното или биологичното значение на тази жена, а дали можем да и се доверим?“