Той се наслаждаваше на топлината. Илейн зави и се насочи на запад. На фона на небето се издигаха огромни жилищни блокове.
— Бръкнете в отделението вдясно от вас — каза тя. — Сигурно сте гладен. Направих няколко сандвича и напълних термос с кафе.
Той извади пакета, отвори го, взе си сандвич и с пълна уста каза:
— Наистина съм гладен.
— Така си и мислех — отвърна Илейн.
Колата се носеше напред. Жилищните блокове оредяваха. Тук-там се виждаха малки села с решетките на единични къщи.
— Можех да ви намеря гравитолет — каза тя. — Навярно дори автомобил. Но и за двете трябват документи, а и лесно се проследяват. Освен това никой не обръща голямо внимание на човек, който пътува пеш. Така ще сте в безопасност.
— Илейн — попита той, — защо толкова се безпокоите за мен? Не съм ви молил за това.
— Не знам — отвърна тя. — Предполагам, защото сте изживели много тежки моменти. Докарали са ви от космоса, после са ви отвели в болница, където са ви преглеждали и изследвали. Пуснали са ви за кратко на свобода в онова малко селце, после отново са ви прибрали.
— Просто правеха за мен, каквото, могат.
— Да, знам. Но сигурно не е било приятно. Не ви обвинявам, че сте избягали. Известно време пътуваха в тишина. Блейк изяде сандвичите и пийна малко кафе.
— Ами този вълк? — ненадейно попита тя. — Какво знаете за него? Казаха, че било вълк.
— Доколкото знам, не е било вълк — отвърна той и се утеши, че от техническа гледна точка е прав. Търсача не беше вълк.
— В болницата е настъпило ужасно вълнение — продължи Илейн. — Извикаха сенатора по телефона.
— Аз ли съм причината за вълнението, или вълкът? — попита той.
— Не знам. Когато излязох, сенаторът още не се бе върнал.
Стигнаха до едно кръстовище. Илейн намали скоростта, зави и спря.
— Дотук мога да ви докарам — рече тя. — Не трябва много да закъснявам.
Той отвори вратата, поколеба се за момент и каза:
— Благодаря. Помогнахте ми много. Надявам се някой ден…
— Не бързайте — прекъсна го момичето. — Ето ви раницата. Вътре има малко пари…
— Я почакайте…
— Не, вие почакайте. Ще имате нужда от тях. Не са много, но ще ви бъдат от полза. От личните ми пари са. Някой ден ще ми ги върнете.
Той протегна ръка, взе раницата и преметна ремъка през рамо.
— Илейн… Илейн, не знам какво да кажа…
В сумрака му се стори, че тя е по-близо до него. Рамото и докосваше ръката му и той можеше да усети сладостния и аромат. Почти несъзнателно Блейк протегна ръка, притегли я към себе си, наведе се и я целуна. Тя вдигна ръка и прегърна главата му. Пръстите и бяха студени и нежни.
После се откъснаха един от друг и тя го погледна, уверено и спокойно.
— Не бих ти помогнала, ако не те харесвах — каза Илейн. Мисля, че не правиш нищо, от което да се срамуваш.
Той не отговори.
— А сега тръгвай — продължи тя. — Тръгвай. Когато можеш, ми се обади.
ГЛАВА 22
Ресторантът се намираше на разклона на пътя. В предутринния здрач червеният надпис на покрива му изглеждаше розов.
Блейк закуцука по-бързо. Щеше да има възможност да се стопли, докато си почива, и да се снабди с храна.
Сандвичите, които му беше донесла Илейн, го подкрепяха през дългата нощ, но сега отново бе гладен. С настъпването на сутринта трябваше да намери място, където да поспи и в същото време да е на скрито — навярно копа сено. Той се зачуди дали все още има копи сено, или от Земята, която познаваше, бяха изчезнали дори такива прости неща.
От север вееше силен вятър и той вдигна качулката. Ремъците на раницата протриваха раменете му и той се опита да ги намести, да намери участък от кожата си, който да не е ожулен, но изглежда, такъв не беше останал.
Най-после наближи Ресторанта, пресече паркинга и се изкачи по стълбището до вратата. Беше пусто. Тезгяхът лъщеше до блясък, хромът на кафеварката блестеше на светлината на лампите, които висяха от тавана.
— Как сте? — попита Ресторанта с тръбния глас на духовита сервитьорка. — Какво ще желаете тази сутрин?
Блейк се огледа, не видя никого, после осъзна ситуацията. Още един робот като летящите къщи. Прекоси помещението и седна на едно от столчетата.
— Питка — каза той. — И бекон. И кафе. Смъкна раницата и я пусна на пода до столчето.
— Подранили сте май — констатира Ресторанта. — Не ми казвайте, че сте вървели цяла нощ.