Блейк се спусна по хълма и най-после стигна до крайцера. Машината беше спряла край магистралата и се бе отпуснала върху шестте си подобни на клечки крака, които я държаха високо над земята. Отблизо беше още по-голяма, отколкото изглеждаше отдалеч — издигаше се на около шест метра над главата на Блейк.
До предницата и седеше човек, облегнал се на стълбичката, която водеше до кабината. Седеше отпуснат, изпружил напред крака. Носеше омазнен каскет, нахлупен почти до очите.
Блейк спря и каза:
— Добро утро, приятел. Проблем ли имаш?
— Привет и на теб, братко — отвърна мъжът, поглеждайки към черната роба и раницата на Блейк. — Прав си. Изгоря един от реактивните двигатели и крайцерът започна да се тресе. Имах късмет, че не катастрофирах. — Той презрително се изплю в праха. — А сега трябва да седим и да чакаме. Поисках по радиото нова част за двигателя и ремонтен екип, обаче на тях им трябвало време, разбира се.
— Казваш „ние“?
— Трима сме — отвърна техникът. — Другите двама са вътре. Спят.
Той посочи с палец към малкото жилищно отделение, монтирано зад кабината, и продължи:
— Движехме се по график. Това е най-трудното. Отначало всичко беше наред — морето бе спокойно и край брега нямаше мъгла. Но сега ще стигнем в Чикаго с часове закъснение.
— Пътувате към Чикаго?
— Да. Този път. Винаги пътуваме за различни места. Никога два пъти за едно и също. — Той вдигна ръка, дръпна козирката на каскета си и продължи: — Постоянно си мисля за Мери и за хлапетата.
— За семейството си ли? Сигурно можеш да се свържеш с тях и да им съобщиш какво се е случило.
— Опитах. Но ги няма вкъщи. Накрая помолих телефонистката да отиде да им каже, че няма да се прибера. Поне не навреме. Нали разбираш, винаги, когато тръгвам по този път, те знаят кога ще се прибера, излизат на пътя и чакат, за да ми махнат, докато минавам покрай тях. Децата ужасно се кефят, когато ме виждат да карам това чудовище.
— Сигурно живееш някъде наблизо — рече Блейк.
— В едно малко градче — отвърна техникът. — Затънтено място на около сто и шейсет километра оттук. Стар град, надалеч от пътя. Точно така, както си е било и преди двеста години. О, от време на време поставят нови фасади на сградите по главната улица или пък някой си преправя къщата, но като цяло градчето си е същото както винаги. Няма ги онези големи жилищни комплекси, дето ги строят навсякъде. Абсолютно нищо ново. Добро място за живеене. Спокойно място. Никой не бърза. Няма Търговска камара. Никой не драпа да забогатее. Всеки, който иска да стане богат, да се издигне или нещо подобно, просто напуска града. Има много риба, много дивеч. Играем и на разни стари игри. — Той вдигна поглед към Блейк. — Предполагам, че ти стана ясно.
Блейк кимна.
— Добро място да гледаш деца — рече техникът. — Казва се Уилоу Гроув. Чувал ли си някога за него?
— Не — отвърна Блейк. — Май не…
Но това не беше вярно, изведнъж разбра той. Бе чувал за него! В онова съобщение по пощографа, което го чакаше, когато стражът го докара вкъщи от дома на сенатора, се споменаваше за Уилоу Гроув.
— Значи си чувал — каза техникът.
— Струва ми се, че да — отвърна Блейк. — Някой ми е споменавал за него.
— Добро място за живеене — рече мъжът.
Какво пишеше в онова съобщение? Че ако се свърже с някого в гр. Уилоу Гроув, ще научи нещо интересно. Следваше името на човека, с когото трябваше да се свърже. Как ли се казваше? Блейк отчаяно се опитваше да си спомни, ровеше в ума си, но не успя да открие нищо.
— Трябва да тръгвам — каза той. — Надявам се, че ремонтният екип ще пристигне скоро.
Мъжът презрително се изплю.
— О, ще дойдат, разбира се. Когато им скимне.
Блейк пое към хълма, който се издигаше над долината. На върха му се виждаха дървета, извита линия от есенни багри, най-после някакъв отдих от жълто-кафявите полета. Навярно някъде сред тях щеше да намери място, където да поспи.
Опита се да си спомни случилото се през нощта, но то бе изцяло обгърнато в нереалност. Почти сякаш беше присъствал на поредица от инциденти, случили се не с него, а с някого другиго.
Все още го преследваха, разбира се, но за момента, изглежда, се бе откопчил от лапите на властите. Навярно Даниълс вече беше разбрал какво се е случило и го търсеха, търсеха не само вълка, но и самия него.
Стигна до билото на хълма и видя пред себе си дървета, не просто малка горичка, а гъста гора, която покриваше по-голямата част от стръмния склон от двете страни на пътя. Нататък в долината се простираха поля, но склонът отвъд нея отново беше покрит с дървета. Тук хълмовете, изглежда, започваха да се издигат прекалено стръмно за земеделие и това редуване на обработваеми долини и гористи възвишения може би продължаваше с километри.