Стигнаха до огромно дърво, мощен дъб с дънер, дебел около два и половина метра, чворест и изкорубен, изкривен, с дебели люспи от лишеи, обагрили кората му в сребристокафяво. Брауни разтвори настрани листата на папратите и каза:
— Тук е. Извинявай, но трябва да застанеш на четири крака и да пропълзиш вътре. Това място не е предназначено за хора.
Блейк коленичи и пропълзя вътре. Папратите докоснаха лицето и врата му и той се оказа в нежен и прохладен мрак, който миришеше на старо дърво. Някъде отгоре се процеждаше слаба светлина и разкъсваше мрака. Той внимателно се обърна и предпазливо седна.
— След малко очите ти ще привикнат и отново ще можеш да виждаш — рече Брауни.
— И сега виждам малко — отвърна Блейк. — Има някаква светлина.
— От дупките нагоре по дънера е. Дървото умира от старост. То е просто една обвивка. Някога, много отдавна, е пострадало от горски пожар и това е поставило началото, на загниването му. Но ако не го разтърси прекалено силен вятър, ще оцелее още дълги години. Междувременно служи за наш дом, а по-нагоре е дом за семейство катерички. Пък и много птици са свили гнезда по клоните му, макар че повечето птици вече отлетяха. През годините това дърво е било дом на много същества. Като живееш в него, изпитваш усещане за принадлежност.
Очите му донякъде свикнаха с мрака и сега Блейк можеше да се огледа. Вътрешната на дървото бе сравнително гладка — очевидно всички изгнили части бяха почистени. Кухината се издигаше като шахта над главата му и далеч нагоре в този тунел той видя малки петна светлина, където лъчите се процеждаха през дупките.
— Никой няма да те безпокои — рече Брауни. — Тук има още двама от нашите. Предполагам, че хората биха ги нарекли съпруги. Но те много се срамуват от хората. Има и няколко деца.
— Извинявай — каза Блейк. — Не помислих, че…
— Не е нужно да се извиняваш — каза Брауни. — Съпругите ще използват времето, за да съберат коренчета и орехи, а децата така или иначе никога не стоят тук. Имат толкова много горски приятели, че прекарват цялото време с тях.
Блейк огледа хралупата. Вътре нямаше нищо.
— Няма мебели — тихо каза Брауни. — Никаква материална собственост. Никога не сме имали нужда от такова нещо, не се нуждаем и сега. Имаме малко храна — складове с орехи, царевица, зърно и корени, натрупани за зимата, но това е всичко. Надявам се, че няма да си помислиш лошо за нас заради непредвидливостта ни. Блейк поклати глава, наполовина в отговор, наполовина от смущение. Нещо лекичко се помръдна в тъмния ъгъл на хралупата и Блейк обърна глава. Едно напомнящо на маска космато лице го гледаше втренчено с блестящи в мрака очи.
— Нашият друг приятел — каза Брауни. — Като че ли не се страхува от теб.
— Няма да му сторя нищо лошо — малко сковано отвърна Блейк.
— Гладен ли си? — попита Брауни. — Имаме…
— Не, благодаря — прекъсна го Блейк. — Ядох сутринта с един от вашите. Брауни разбиращо кимна.
— Той ми каза, че идваш. Затова те чаках. Нямал възможност да ти предложи място за сън, имал само една дупка, прекалено, малка за хора.
Брауни се обърна, за да излезе.
— Не знам как да ти се отблагодаря — каза Блейк.
— Ти вече ни се отблагодари — отвърна Брауни. — Прие ни и прие помощ от нас. А това е най-важното. Уверявам те, че обикновено именно ние търсим помощ от хората. За нас е много важно да се отплатим за частица от тази помощ.
Блейк погледна към миещата мечка. Тя все още го гледаше с ярките си като огън очи. Когато отново се обърна, Брауни беше излязъл.
Блейк свали раницата и провери съдържанието и. Тънко одеяло, каквото никога не бе виждал, със странна металическа лъскавина; нож в ножница; сгъваема брадва; малък комплект с прибори за готвене; запалка и кутия с течност; сгъната карта; фенерче…
Карта!
Той я извади, разгъна я и освети с фенерчето, навел се към нея, за да може да чете надписите.
Уилоу Гроув, на около сто и шейсет километра оттук, беше му казал техникът. Това бе мястото, където можеше да отиде. Най-после цел в този свят и в това положение, в което му се беше струвало, че няма никакви цели. Точка на картата и човек с незапомнено име, разполагащ с информация, която можеше да представлява интерес за него.
Той остави одеялото настрани и прибра останалите вещи обратно в раницата.
Мечката бе пропълзяла малко по-близо — очевидно любопитството и беше привлечено от нещата, които бе извадил от раницата.
Блейк се приближи до стената, разгъна одеялото, уви се с него и легна на земята. То като че ли се прилепи до тялото му, сякаш тялото му беше магнит, и въпреки че бе тънко, топлеше много. Земята бе мека и равна. Блейк загреба с шепа от нея и я остави бавно да изтече между пръстите му. Малки парченца гнило дърво, парченца падали с години от кухия дънер.