На прозорците на етажа над банката имаше позлатени надписи, съобщаващи за обитателите им — зъболекари, доктори, адвокати. Алвин Банк, доктор по медицина; Х. Х. Оливър, зъболечение; Райън Уилсън, адвокат; Дж. Д. Лийч, очни болести; У. Смит…
Един момент! Върни назад! Райън Уилсън, това беше! Райън Уилсън бе името, което се споменаваше в съобщението.
Там, оттатък улицата, беше офисът на човека, който посочваше в писмото си, че има да му съобщи нещо интересно.
Часовникът над вратата на банката показваше почти девет. Уилсън сигурно вече бе в офиса си или щеше да пристигне скоро. Ако офисът беше още затворен, можеше да го почака.
Блейк стана от пейката и пресече улицата. Вратата, водеща към стълбите за етажа над банката, изскърца, когато я отвори. Стълбището беше стръмно и тъмно, а кафявата му боя бе избеляла и олющена. Офисът на Уилсън беше точно в този коридор и вратата му зееше отворена.
Блейк влезе в предното помещение, което бе пусто. Във вътрешната стая седеше мъж по къси ръкави и работеше по някакви документи; други бяха натрупани високо върху бюрото му. Мъжът вдигна поглед и каза:
— Влезте.
— Вие ли сте Райън Уилсън?
Мъжът кимна.
— Секретарката ми още не е дошла. С какво мога да ви бъда полезен?
— Пратихте ми писмо. Казвам се Андрю Блейк.
Уилсън се отпусна на стола си и се загледа в него.
— Е, мътните ме взели — накрая рече той. — Изобщо не си мислех, че ще ви видя. Реших, че сте изчезнали завинаги.
Блейк объркано поклати глава.
— Четохте ли сутрешните вестници? — попита Уилсън.
— Не — отвърна Блейк. — Не съм.
Мъжът протегна ръка към сгънатия вестник, който лежеше в ъгъла на бюрото му, разтвори го и го обърна към Блейк. Основното заглавие гласеше:
И по-надолу:
Под заглавието Блейк видя снимката си. Почувства, че лицето му се вцепенява. Почувства и че Търсача отчаяно се размърдва.
„Не! Не! — извика той на Търсача. — Остави аз да се справя с това.“
Търсача утихна.
— Интересно е — каза Блейк на Уилсън. — Благодаря, че ми го показахте. Предложили ли са вече награда?
Уилсън затвори вестника и го постави обратно в ъгъла на бюрото си.
— Единственото, което трябва да направите — продължи Блейк, — е да се обадите по телефона. Номерът на болницата е…
Уилсън вдигна ръка и го прекъсна:
— Това не е моя грижа. Не ме интересува какъв сте.
— Дори да съм върколак?
— Дори да е така — отвърна адвокатът. — Можете да се обърнете и да излезете, ако желаете, а аз ще се върна към работата си. Но ако искате да останете, има въпроси, които трябва да ви задам, и вие да се опитате да ми отговорите…
— Въпроси ли?
— Да. Само два съвсем прости въпроса.
Блейк се поколеба.
— Работя за един клиент — каза Уилсън. — Клиент, който е умрял преди век и половина. Това е въпрос, предаван от поколение на поколение в тази адвокатска кантора. Прадядо ми е бил човекът, поел отговорността да изпълни искането на клиента ми.
Блейк поклати глава в опит да прочисти мъглата от мозъка си. Тук имаше нещо ужасно объркано. Беше го почувствал в мига, в който бе видял града.
— Добре — отвърна той. — Задайте въпросите си.
Уилсън издърпа едно от чекмеджетата на бюрото си и извади два плика. Единия остави настрани, а другия отвори и извади от него лист хартия, който пропука, докато го разгръщаше. Постави листа пред себе си и се втренчи отблизо в него.
— Добре, Блейк — рече той. — Първият въпрос: как се е казвала първата ви учителка?
— Ами казваше се — почна Блейк, — казваше се… Сляпо започна да търси отговора и веднага го откри.
— Казваше се Джоунс — довърши Блейк. — Госпожица Джоунс. Ада Джоунс, струва ми се. Беше толкова отдавна…
Но някак си не му изглеждаше толкова отдавна. Още докато произнасяше думите, внезапно я видя в ума си. Превзета, със старо момински маниери, с бухнала прическа и строга уста. И носеше лилава блуза. Как можеше да забрави онази лилава блуза?
— Добре — рече Уилсън. — Какво направихте с Чарли Брийн с пъпешите на дякона Уотсън?
— Ами ние — запъна се Блейк, — ние… как разбрахте за това?
— Няма значение — каза Уилсън. — Просто отговорете на въпроса.
— Добре — съгласи се Блейк. — Струва ми се, че беше мръсен номер. И двамата се чувствахме отвратително, след като го направихме. Не казахме на никого. Чарли задигна една спринцовка от баща си — старецът му беше лекар, предполагам, че знаете.
— Не знам нищо — рече Уилсън. — Е, взехме спринцовката и кутия с керосин и инжектирахме по малко във всеки от пъпешите. Не много, нали разбирате. Точно колкото да имат странен вкус.