— Капитане? — обади се тя.
— Да, госпожице.
— Знаят ли учените колко разума има там? Възможно ли е да са повече от три?
— Изглежда, не знаят — отвърна той. — При това положение е възможно да няма граница.
Да няма граница! Пространство за безброй разуми, за цялата мисъл, която се крие във Вселената.
— Аз съм тук — тихо каза тя на създанието, което някога бе Андрю Блейк. — Аз съм тук. Не разбираш ли, че съм тук? Ако някога имаш нужда от мен, ако отново се превърнеш в човек…
Но защо трябваше да се превръща отново в човек? Навярно се беше превърнал в това, за да не изпитва нужда да бъде човек, за да не вижда човечеството, от което не можеше да е част. Тя се обърна да си тръгне, после пак се извъртя да го погледне.
Пирамидата леко блестеше и изглеждаше толкова спокойна и солидна, и в същото време толкова изоставена, че гърлото и се сви и очите и се наляха със сълзи.
„Няма да плача — яростно си каза тя. — Няма да плача, защото за кого бих плакала? За Андрю Блейк? За самата себе си? За обърканата човешка раса?“
„Не е мъртъв“ — помисли си тя. Но това сега навярно беше още по-лошо от смъртта. Ако той бе човек и бе мъртъв, тя щеше да може да си отиде. Щеше да може да се сбогува.
Веднъж той се беше обърнал към нея за помощ. Сега вече бе отвъд нейната помощ, отвъд помощта на който и да било човек. Навярно дори отвъд всякаква човечност. Тя отново се обърна и каза:
— Тръгвам си. Капитане, моля ви, бихте ли тръгнали с мен?
Той я хвана под ръка и тръгна до нея по пътеката между столовете.
ГЛАВА 31
Всичко беше тук. Огромните черни кули, забити в гранитната кора на планетата, се извисяваха в небето. Зелената поляна с цветята и весело играещите животни стоеше неподвижна във времето. Розово-бялата сграда се издигаше във весели заоблени линии и спирали над лилавото, покрито с пяна море. И по огромното сухо плато — навсякъде, докъдето можеха да стигнат сетивата — тичаха оцветените като синап куполи на отшелнически разум.
И много друго — и не само образи, уловени от ледените звезди, пръснати като кристалчета по небето, покриващо една планета на носещи се пясъци и снегове — а идеите, мислите и концепциите, които вървяха с всички образи, като парченца пръст, полепнали по коренчета. Повечето от мислите и концепциите бяха просто отделни късчета без връзка помежду си, но всички бяха отправна точка за създаването на огромна логична мозайка.
Задачата беше необятна и от време на време объркваща, но различните данни парченце по парченце попадаха на местата си и веднъж определени, вече не се подлагаха на активно анализиране, а оставаха на местата си и бяха подръка в случай, че възникнеше нужда от тях.
Работеше със задоволство и щастие — и това го безпокоеше. Задоволството бе съвсем оправдано и напълно допустимо, но щастието беше нередно. То бе нещо, което не познаваше и не би трябвало да изпитва; то бе чуждопланетно чувство. За да постигне оптимален резултат, не биваше да допуска никакви чувства, и той се дразнеше от щастието и се опитваше да го заличи.
То бе зараза. Зараза, прихваната от Променливия, а навярно и от Търсача, който в най-добрия случай беше нестабилно създание. Положение, от което трябваше да се пази, защото щастието бе достатъчно лошо — но другите двама изпитваха и други нелогични чувства, които можеха да са още по-опасни.
Така че той заличи щастието, постави защита срещу него и продължи да работи, редуцирайки идеите, мислите и концепциите дотолкова, доколкото можеха да се редуцират, във формули, аксиоми и символи, като внимаваше да не загуби в процеса същината им, защото по-късно щеше да му трябва.
Изпитваше тревожното подозрение, че има нужда от още анализи и навярно дори от още данни. Логичният модел беше потенциално солиден, но дотолкова екстраполиран, че оставяше място за грешки и се нуждаеше от още данни, които да покажат насоката. Имаше много фини моменти и нищо не ставаше лесно. Процесът изискваше строга дисциплина и постоянен самоанализ, за да е сигурен, че е елиминирал субективността. Именно това правеше щастието толкова неприятно.
Материалът на черната кула например. Беше толкова тънък, че изглеждаше невъзможно да стои, камо ли да има някаква здравина. Но в тънкостта му не можеше да има никакво съмнение — информацията бе съвсем ясна и солидна. Но подозрението за неутроните беше нещо друго — неутроните се сгъстяваха толкова силно, че възприемаха особеностите на метал и в това състояние на здрава връзка ги държеше сила, за която нямаше определение. Подозрението му насочваше към времето, но беше ли то сила? Навярно изкривено време. Време, опънато, за да заеме съответното си място или в миналото, или в бъдещето, завинаги устремено към цел, която някакъв фантастичен механизъм правеше невъзможна, като изкривяваше хода му.