Лежеше тихо и си мислеше колко прилича на сън всичко това, сън, в който се изкачва по планина, но никога не стига до върха или в който се е вкопчил в ръба на пропаст, докато пръстите му не се изплъзват и не започва да пада безкрайно, изпълнен с ужас от мисълта за падането и за удара долу, но без никога да стига дотам.
Времето и безплодността се простираха пред него и самото време, той разбираше това, бе безплодно, защото Променливия знаеше, че Мислителя знае — че времето не е фактор.
Опита се да постави положението си в правилна перспектива, но то не искаше да се вмести в модела, на фона, на който можеше да се измери перспективата. Времето беше неясно петно, а реалността — мъгла и през мъглата към него доплува лице — лице, което отначало не означаваше нищо за него, но после той разбра, че е на някой, когото познава, и накрая осъзна, че лицето, което вижда в мрака само наполовина, завинаги се е запечатало в ума му.
Устните се мърдаха и той не можеше да чуе думите, но и те, споменът за тях, също бяха вдълбани в ума му.
„Когато можеш — казваха те, — ми се обади.“
Това беше. Трябваше да и съобщи. Тя чакаше да чуе какво се е случило с него.
Той изплува от мрака и тишината и му се стори, че около него се разнася рев — яростният рев на протеста на другите двама.
В мрака навсякъде около него се въртяха черни кули — черно въртене в тъмното, с усещането за движение, но без да вижда нищо. И изведнъж прогледна.
Стоеше в параклиса. Мястото беше полутъмно от слабата светлина на свещника и отвън се чуваше стенанието на боровете.
Някой викаше и той видя, че по пътеката към него тича войник, а друг е вдигнал сепнат оръжието си.
— Капитане! Капитане! — викаше тичащият мъж. Другият войник направи крачка напред.
— Спокойно, приятел — рече Блейк. — Не отивам никъде.
Около глезените му беше увито нещо и той видя, че е въже. Изрита го, наведе се да го вдигне и го провеси на рамото си. По пътеката към него вървеше мъж със златни пагони. Доближи го и спря.
— Аз съм капитан Сандърс — каза той. — От Космическата администрация. Ние ви пазим.
— Пазите ли ме? — попита Блейк. — Или не ме пускате?
Капитанът съвсем леко се усмихна и отвърна:
— Навярно по малко от двете. Позволявам си да ви поздравя с превръщането ви отново в човек.
Блейк загърна робата около раменете си.
— Грешите — отвърна той. — Вече трябва да сте разбрали, че грешите. Знаете, че аз не съм човек — че не съм изцяло човек.
Навярно в сегашното си тяло беше само човек. Нали бе създаден като човек, предназначението му беше човешко. Бе настъпила промяна, разбира се, но не толкова голяма, че да го превърне в не-човек. Просто достатъчно не-човек, за да е неприемлив. Просто достатъчно не-човек, за да е чудовище в очите на човечеството.
— Ние чакахме — каза капитанът. — Надявахме се…
— От колко време? — попита Блейк. — Колко време е изминало?
— Почти година — отвърна капитанът.
Година! Не му се беше сторило чак толкова дълго. Струваше му се, че са изминали само часове. Колко ли време го бяха държали, без да знае, в целителните глъбини на общия ум преди да разбере, че трябва да се освободи? Или пък е разбрал още отначало и е започнал да се съпротивлява още от мига, в който Мислителя го е изместил? Едва ли можеше да научи. Времето в откъснатия от света ум можеше да изгуби напълно смисъла си, можеше да стане съвсем безполезно за измерване на периодите.
Но поне достатъчно дълго, за да има някакъв целителен ефект, защото сега ужасът и изостреното страдание бяха изчезнали, сега той можеше да се изправи и да застане лице в лице с перспективата, че не е човек в достатъчна степен, за да претендира за място на Земята.
— А сега? — попита той.
— Заповядано ми е да ви отведа във Вашингтон, в Космическата администрация, веднага щом това стане безопасно — отвърна капитанът.
— В момента е безопасно — каза Блейк. — Няма да ви създавам проблеми.
— Не исках да кажа това — рече капитанът. — Имах предвид тълпата отвън.
— Какво искате да кажете — каква тълпа?
— Тълпа от поклонници. Изглежда, има култове, според които вие сте месия, пратен да избави човека от цялото зло в него. Друг път идват групи, които твърдят, че сте чудовище… Моля да ме извините.