— Но ти не можеш! — извика той. — Не можеш. Не разбираш какво става. Аз не съм човек. Не винаги изглеждам така. Превръщам се в други неща.
Тя вдигна глава, погледна го и каза:
— Знам — каза Илейн. — Ти не разбираш. Аз съм другият — другият от двама ни.
— Имало е още един мъж — малко глупаво рече той.
— Имало е… — Не мъж. Жена. Другият е жена. Аз съм другият.
— Но Хортън? Нали си дъщеря на Хортън? Тя поклати глава.
— Имало е Илейн Хортън, но тя е умряла. Самоубила се е. Поради някаква жалка причина. А това щяло да унищожи кариерата на сенатора. — Значи ти…
— Точно така. Не че знаех нещо за това. Когато сенаторът се заел да изрови, фактите за стария проект „Върколак“, разбрал за мен. Видял ме и останал поразен от приликата ми с дъщеря му. Разбира се, тогава жизнените ми функции били преустановени от дълги години. Ние сме били много непослушни, Андрю. Не сме се оказали такива, каквито са ни замислили.
— Знам — отвърна той. — Знам. В момента дори се радвам, че е така. Значи през цялото време си знаела…
— Разбрах съвсем скоро — прекъсна го тя. — Разбираш ли, сенаторът притиснал Администрацията, те много искали да запазят проекта в тайна. Така че, когато отишъл при тях, обезумял от мъка от смъртта на дъщеря си, полудял от мисълта, че е унищожен, те ме дали на него. Аз си мислех, че съм негова дъщеря. Обичах го като свой баща. Мозъкът ми е бил промит, както са сторили и с теб, за да ме накарат да мисля, че съм негова дъщеря.
— Сигурно му е било много тежко. Да скрие смъртта на дъщеря си и после да те вземе…
— Той е човек, който е в състояние да се справи с всичко — каза Илейн. — Прекрасен човек и прекрасен баща — но е безпощаден, когато става дума за политика.
— Ти го обичаш.
Тя кимна.
— Така е, Андрю. В много отношения той все още ми е баща. Никой не може да си представи какво му е струвало да ми каже.
— Ами на теб? — попита Блейк. — На теб също ти е струвало много, нали?
— Не разбираш ли? — каза тя. — Не можех да остана. Щом разбрах, просто не можех да остана. Щях да бъда урод, точно като теб. И щях да живея вечно. А когато сенаторът умреше, какво щеше да остане за мен?
Той кимна. Мислеше си за двама души, за двама човеци, които бяха взели това решение.
— Освен това — продължи Илейн, — моето място беше при теб. Струва ми се, че го разбрах от самото начало — от мига, в който ти се появи цял измокрен и замръзнал в старата ни каменна къща.
— Сенаторът ми каза…
— Че не искам да те виждам, че не искам да разговарям с теб.
— Но защо? — попита той. — Защо?
— Опитваха се да ме уплашат — отвърна тя. — Страхуваха се, че няма да тръгнеш, че ще се опиташ да останеш на Земята. Искаха да си мислиш, че на Земята не е останало нищо за теб. Сенаторът, умът на Тиодор Робъртс и всички останали. Защото ние трябваше да заминем, разбираш ли? Ние сме оръдия на Земята, дарът на Земята за Вселената. Ако някога разумните същества във Вселената разберат какво става, какво се е случило, какво ще се случи, каква е крайната цел, ние можем да помогнем в постигането и.
— Значи ние сме от Земята? Значи Земята все още ни…
— Разбира се — отвърна тя. — Сега, когато знае за нас, земята се гордее с нас.
Той я прегърна и разбра, че Земята най-после е и завинаги ще да бъде негов дом. Че където и да отидат, човечеството ще е с тях. Защото те бяха негово продължение, бяха ръката и умът на човечеството, протегнали се към тайните на вечността.