„Ако г-н Андрю Блейк намери за удобно да се свърже с г-н Райън Уилсън в гр. Уилоу Гроув, може да научи нещо, което ще е от огромна полза за него.“
Блейк предпазливо държеше листа между пръстите си. Беше невероятно. Намирисваше на мелодрама.
— Уилоу Гроув? — попита той.
— Ще проверим — рече Къщата.
— Моля — каза Блейк.
— Банята може да бъде готова след миг — каза Къщата. — Ако желаете.
— Храната също може да бъде готова скоро — извика Кухнята. — Какво желае господарят?
— Струва ми се — отвърна Блейк, — че бих искал да хапна нещо. Какво ще кажеш за малко яйца с шунка и една-две препечени филийки?
— Също толкова лесно би могло да бъде приготвено нещо друго — рече Кухнята. — Топено сирене с бира? Омар със сметана?
— Яйца с шунка — настоя Блейк.
— Какво ще кажете за украсата? — попита Къщата. — Не сме я променяли от невероятно много време.
— Не — уморено каза Блейк, — остави я такава, каквато си е. Всъщност няма никакво значение.
— Разбира се, че има — язвително отвърна Къщата. — Има такива неща като…
— Просто я остави както си е — каза Блейк.
— Както желаете, господарю — отвърна Къщата.
— Първо храната — продължи Блейк, — после банята, накрая в леглото. Беше доста тежък ден.
— А съобщението?
— Засега забрави за него. Ще го обмислим утре.
— Градът Уилоу Гроув е на северозапад оттук. На деветдесет и един километра. Проверихме.
Блейк пресече дневната, влезе в трапезарията и седна на масата.
— Трябва да дойдете и да го вземете — извика Кухнята. — Аз не мога да ви го донеса.
— Знам — отвърна Блейк. — Кажи ми, когато е готово.
— Но вие седите на масата!
— Човек има право да седи, където си поиска — яростно каза Къщата.
— Да, господине — отвърна Кухнята.
Къщата отново замълча и Блейк се отпусна на стола. Беше уморен до мозъка на костите.
Тапетите на стаята се бяха оживили. Макар че като се замислеше, това всъщност не бяха тапети. Къщата му го бе отбелязала в деня, в който беше пристигнал. Имаше толкова много неща, които често объркваше.
Виждаше се горски пейзаж с полянки и с поток, който течеше сред дърветата и поляната. Покрай него целенасочено подскачаше заек. Животинчето спря до участък, гъсто обрасъл с детелина, и започна да яде. Ушите му се мърдаха напред-назад. То се почеса със задната си лапа, извило глава настрани. Потокът искреше на слънчевата светлина и по повърхността на малкия бързей се носеха паднали листа и пяна. Сред гората прелетя птица и кацна на едно дърво, вдигна глава и запя, но не се чуваше звук. Човек можеше да каже, че пее, по трептенето на гушата и.
— Желаете ли да бъде включен звукът? — попита Трапезарията.
— Не, благодаря ти. Искам просто да поседя и да си почина. Навярно някой друг път.
Да седи, да си почива и да мисли — да стигне до истината. Да се опита да открие какво се бе случило с него, как е могло да се случи и разбира се, защо. И да определи кой или какво беше той, какъв е бил и какъв можеше да е сега. Всичко това бе кошмар, случващ се съвсем наяве.
Макар че когато настъпеше утрото, всичко можеше отново да е наред, можеше отново да изглежда наред. Слънцето щеше да блести и светът щеше да е сияен. Той щеше да излезе на разходка, да поговори с някои от съседите и всичко щеше да е наред. Навярно ако просто забравеше за това, ако го изтриеше от ума си — това може би щеше да е най-добрият начин да се справи с него. Можеше и да не се случи отново и ако не се случеше, нямаше нужда да се тревожи. Той неспокойно се размърда на стола и попита:
— Колко е часът? Колко време ме нямаше?
— Сега е почти два часът — отвърна Къщата. — Вие излязохте в осем или съвсем малко по-късно.
Шест часа. А можеше да обясни най-много два от тях. Какво се бе случило през онези други четири часа и защо не можеше да си ги спомни? По същата логика защо не можеше да си спомни времето, когато е бил в космоса и преди това? Защо трябваше животът му да започне с момента, в който отвори очи в някакво болнично легло във Вашингтон?. Явно бе имало и друго време, други години. Някога бе имал име и история — какво се беше случило, че те изцяло се бяха изтрили от ума му? Заекът привърши с хрупането на детелината и заподскача нататък. — Птицата стоеше на клона, но вече не пееше. Някаква катерица се спусна с главата надолу по ствола на едно дърво и отново се втурна нагоре. Насочи се към един клон и изтича по него, после спря с щръкнала от вълнение опашка.
„Сякаш гледаш от прозорец“ — помисли си Блейк, докато наблюдаваше горския пейзаж — защото той не бе плосък. Имаше дълбочина и перспектива, досущ като действителна сцена.
Къщата все още го озадачаваше и объркваше, дори понякога го караше да се чувства неудобно. В запазената му памет нямаше нищо, което да го подготви за подобно нещо. Макар да си спомняше, че във времето преди да го обгърне пълната забрава, някой (чието име не можеше да си спомни) беше решил загадката на гравитацията и че функциониращата слънчева енергия бе нещо обикновено.