3) При положение, че работя по методиката „булката връща обицата“, даосите нямат формалното право да ме ловуват.
4) Даосите никога не се празнят по три пъти на едно шибане.
Но нашият генетичен страх пред заклинателите, воюващи с нечистите сили, е много голям и в момент на опасност винаги се сещаме първо за тях. Някой път ще разкажа две-три истории за тези типове и чувствата ми ще ви станат по-ясни.
След секунда разбрах, че изобщо не е даос — просто клиентът ми се беше откачил от опашката ми. Гадна гледка. Сикхът отваряше и затваряше уста като риба на сухо. После, в опит да подчини непослушното си тяло на волята си, вдигна ръце и почна да свива и да изправя пръсти. След което изхърка, изпъшка — и скочи.
Вцепенението ми мина мигом и се хвърлих към банята. Сикхът скочи след мен, обаче успях да затръшна вратата под носа му. В опасни моменти умът ми щрака бързо и веднага разбрах какво трябва да направя.
Във всяка баня на „Национал“ има червено-бяло шнурче, подава се от една дупчица в стената. Не знам какво задейства, но ако го дръпнеш, след десет секунди телефонът в стаята започва да звъни, а след минута на вратата почва да се тропа. Дръпнах го и запънах вратата с гръб.
Следващите две-три минути бяха наистина притеснителни. Подскачах от блъскането по вратата и чаках охраната, броях наум и гледах да не бързам. Сикхът блъскаше с все сила, но не беше кой знае колко трудно да го удържа, все пак не беше едър.
Телефонът звънна на двайсетата секунда. Сикхът естествено не вдигна. След още минута и половина блъскането спря и разбрах, че охраната е дошла. Тъкмо навреме — пантите вече се държаха на магия. Чух трополене на преобръщащи се столове, дрънчене на пръснат прозорец и някакъв неясен вик, приличаше на „кали ма!“. Викаше сикхът. После настана тишина, нарушавана единствено от далечни автомобилни клаксони.
— Еба си мамата — чух мъжки глас. — Тоя що се прееба така бе?
— Нас прееба — каза друг глас.
— Верно — каза първият. — И сега к’во?
По-добре беше да действам първа, вместо да ги оставя да ме намерят. Така че изхленчих нещастно:
— Помощ!
Вратата на банята се отвори.
На вратата стояха два гардероба — тъмни очила, костюми, жички в телесен цвят от ушите до под яките… Олицетворения на култа към агент Смит, помислих си. Идеална религия за службите за сигурност, впрочем — нали римските легионери се покланяха на Митра.
Единият бодигард замърмори нещо под носа си, чух само „триста и деветнайсети“ и „повикване“. Не говореше на мен.
Доколкото ми е известно, микрофончетата са им под реверите, затова често изглежда, че си говорят сами. Понякога е наистина смешно. Един път видях как една такава мутра оглеждаше женската тоалетна — отваряше вратичките поред и боботеше напевно: „Тук никой… Никой тук… И тука няма никой…“ Ако не знаех какво прави, можеше да реша, че излива мъката си от несъстоялата се среща в ямб.
— Ти ли дръпна шнурчето? — попита другият охранител.
— Аз — казах. — Къде е…
Той кимна към пръснатия прозорец.
— Долу.
— Той… — Направих се на ужасена. — Той…
— Да — каза охранителят. — Щом ни видя, се метна направо през джама. Наркотици ли вземахте?
— Какви наркотици! Цяла година вече работя тук, всички ме познават. Никога не е имало никакви проблеми.
— Е, вече има. Какво искаше тоя тип?
— Изобщо не разбрах — отвърнах. — Искаше да съм му направела фистинг. Казах му, че не знам какво е и той… И значи аз избягах в банята и дръпнах алармата. Другото сте го видели вие.
— Да бе — изсумтя той. — Дай си паспорта.
— Не го нося. — Дадеш ли си паспорта, изобщо няма да го видиш вече. — Може ли да си вървя? Докато не е дошла милицията?
— Къде ще вървиш ма? Да не си се побъркала? Ти си главната свидетелка — каза той. — Ще дадеш показания какво сте правили тука.
Това изобщо не ми влизаше в плановете. Прецених ситуацията. Докато си имах работа само с тези двамата, имах и шанс да покрия нещата. Но с всяка секунда шансът намаляваше — скоро щяха да дотърчат още хора.
— Може ли да отида до клозета?
Единият кимна и влязох в банята. Трябваше да действам бързо, така че не се колебах нито секунда. Смъкнах си гащите и си настърчах опашката, приклекнах и отворих вратата. Направих го рязко и двамата веднага се извърнаха към мен.
Според мен за човек се разбира най-много в момента, когато вече е забелязал лисичата опашка, но още не е попаднал под властта на внушението. Клиентът обикновено има достатъчно време да покаже отношението си към видяното — и това е достатъчно и да разбереш с какъв човек си имаш работа.