Защо пък петият етаж, помислих си, нали апартаментът му беше триста и деветнайсети. Всъщност да де, нали си водят номерацията по европейските стандарти — първите два етажа не се броят и триста и деветнайсети си е точно на петия.
После мислите ми превключиха на израза „от така наречения демимонд“. Преведох си го: демимонд — полусвят. Защо „полу“, а не „четвърт“? Този словробразувателен метод би позволил дълбочината на женското падение да се определи с математическа точност. За две хиляди години сто на сто бях натрупала сериозен знаменател.
И тогава ме досрамя, че съм толкова безчувствена. Беше загинал човек, който в известен смисъл ми беше близък — а аз да броя етажи и дроби. Добре де, дори условно-временно-халюцинаторно близък. Все пак би трябвало да изпитам състрадание, та дори да е толкова крехко като близостта ни. Но го нямаше никакво — сърцето ми отказваше да изцеди и капчица. Както казват младите ми съратнички от провинцията — закучи се. Така че пак се замислих за причините на вчерашния ексцес:
1) проблемът можеше да е в астралния фон на хотел „Национал“, където в изложбата „почетни гости“ Айседора Дънкан е закачена до Дзержински.
2) случилото се можеше да е кармично ехо от някой кървав бизнес ритуал, в Азия много ги обичат.
3) да е косвена последица от оттеглянето на Индия от учението на Буда през Средновековието.
4) сикхът все пак да се е прекланял тайно пред богинята Кали — нали преди да скочи през прозореца, викна: „кали ма“.
Трябва да обясня, че имам до пет вътрешни гласа и че всеки от тях води свой собствен вътрешен диалог; освен това те често спорят помежду си по какви ли не поводи. Не се намесвам в тези спорове, само слушам и чакам намеци, по които да разгадая загадката. Гласовете ми нямат имена. В този смисъл съм съвсем елементарна — някои лисици имат по четирийсет гласа с красиви значещи, имена.
Старите лисици казват, че тези гласове били на душите, които сме погълнали във времето на изначалния хаос: според легендите тези души се били слели с вътрешното ни пространство в нещо като симбиоза със собствената ни същност. Но това най-вероятно са измислици, понеже всеки от тия пет гласа си е мой, нищо че са различни. Ако ще седнем да разсъждаваме като старите лисици, ще стигнем дотам, че и самата аз съм душа, изядена от някого в дълбоката древност. Всичко това си е просто глупаво разместване на събираемите, от което сборът, тоест аз, Ай Хуй, не се променя.
Точно поради тези гласове лисиците не мислят като хората: разликата е, че вместо един мисловен процес в нашето съзнание протичат няколко. Умът ни върви едновременно по различни пътища и се взира по кой от тях първо ще блесне истината. За да предам тази особеност на вътрешния ми живот, обозначавам различните етажи на вътрешния си диалог с цифрите 1), 2), 3) и така нататък.
Тези мисловни процеси изобщо не се пресичат — те са си съвсем автономни, но съзнанието ми е въвлечено във всеки от тях. Виждали сте фокусници, които жонглират едновременно е много предмети. Онова, което те правят с помощта на тялото, аз го правя с ума си, това е. Поради тази си особеност обичам да правя списъци с точки и подточки — дори тогава, когато от човешка гледна точка това изобщо не е нужно. Моля за извинение за подобни изброявания и разбивки на тези страници. Но точно по този начин става всичко в главата ми.
Представих си възможно по-ясно покойния сикх, казах три пъти поред заупокойната мантра и влязох в reuters.com да науча какво ново има по света. По света всичко си беше същото като от десет хиляди години. Порадвах се малко на заглавието „America Ponders Mad Cow Strategy“ и си влязох в пощата.
Освен предложението да си уголемя половия член и един зипнат файл, който не отворих въпреки примамливата тема („Britney Blowing a Horse“), ме очакваше приятна изненада — писмо от милата Ий Хуй, от която отдавна не бях получавала вест.
С Ий се знаем още от времената на Воюващите царства. Голяма разбойничка. Преди векове се прослави в цял Китай като императорската наложница Летящата лястовичка. В резултат на наблюденията на полетите й императорът живя двайсет години по-малко от нормалното. След това духовете охранители я наказаха и Ий Хуй започна по-кротък живот, специализира се върху богати аристократи и си ги доеше незабелязано за останалия свят в уютните им извънградски имения. От няколкостотин години се беше преместила да живее в Англия.
Писмото й беше съвсем кратичко:
Как си? Надявам се, че си добре. Извини ме, че те питам за такива глупости, обаче спешно ми трябва консултация. Според сведенията, с които разполагам, в Москва имало храм «Христос Спестител» който първо бил сринат до основи, а после го възстановили в предишния му вид. Вярно ли е? Какво знаеш по въпроса? Отговори ми по-бързо!