Същото се отнася и за фистинга, леката доминация и така нататък — дори ако искате да убиете с бейзболна бухалка някой дърт травестит с висше музикално образование и златен зъб, мога да ви помогна и в това начинание. Но лично за мен е по-добре да не знам точно какво става в чуждото съзнание — така е по-лесно да опазиш душата си чиста.
Затова не се съмнявах в способността си да се справя с всички включени в списъка услуги, независимо Какви са. И все пак нещо в текста не достигаше. Помислих малко и след „Червенокосмо коте чака да му се обади състоятелен господин“ добавих следното:
„Транссексуалка, универсална, penis 26×4. Да се придържаш винаги към правилата означава да се лишиш от всички удоволствия! Трябва да се осмелим да правим глупостите, които природата ни изисква от нас“.
Ох, въздъхнах, ако знаеха каква е природата ни — и махнах транссексуалката. Както гласи народната мъдрост, на каца мед и една лъжичка говно й стига. Трябваше ми друго… Помислих още малко и реших да сменя „услуги на Господарката и Робинята“ с „услуги на Господарката, Робинята и Прекрасната дама“. Това не водеше до допълнителни физически усилия, та дори и въображаеми, но пък даваше простор на фантазиите.
Да взема да му тегля една баданарка с класиката? С Александър Блок например?
„И земи непознати и дивни ми разкриха прегръдките ти, бели китки и смъквани гривни, звън по-силен от нищи мечти…“
Или така:
„И видя във очите й дивни чуден свят, ето, виж го, трепти, и звънтяха по китките гривни — звън по-силен от нищи мечти…“
Мечти… По времето на залеза на династия Хан една позната куртизанка често ми казваше, че слабото място на мъжете бил мечтателният им ум. Когато остаря, я дадоха на един номадски главатар като трофей и той я свари в кобилешко мляко с надеждата да й върне младостта. Та така — слабостта понякога става страшна сила.
Не, реших, не си струва да слагам Блок — неговата поезия пречиства душата и пробужда най-висшето. А пък ако у клиента се пробуди висшето, тогава губим клиента, това го знае и последният маркетолог. Затова вместо цитат от „Славеева градина“ сложих най-отдолу следното двустишие:
Можех да усъвършенствам текста до безкрай — известно е, че при истинските поети този процес продължава до момента, когато издателят идва да вземе ръкописа. В случая трябваше да взема ръкописа от самата себе си. Затова реших да туря точка.
Никога дотогава не бях работила със сайта „курви.ру“. Процедурата на вкарване на информацията беше същата, но имаше една неприятна разлика — обявата и снимките се плащаха отделно. Да сложиш само текста струваше сто и петдесет долара, снимките бяха по двайсетак. Имах три WMZ карти, които приемаха — за сто, петдесет и двайсет долара. Очевидно всичко беше напаснато със сумите. Можех да пусна само една снимка — или трябваше да ходя чак до Павелецката гара за още интернет пари. Реших да се огранича с една снимка, но да я пратя веднага, та сутринта вече да тръгне. Не се получи веднага обаче — подбирах я почти цял час.
Изборът беше труден, понеже всеки вариант оцветяваше услугите от списъка ми в друга гама и осветяваше страпона и фистинга с нови смислови прожектори. В крайна сметка се спрях на една стара черно-бяла снимка — на фона на библиотека с Ходасевич в ръце. „Тежката лира“. Снимката пък, направена през четирийсетте, беше загадъчно дивна — в нея все едно просветваше прощален отблясък от Сребърния век, което много сполучливо се връзваше с последната от предлаганите услуги. Ох, чудесно, че успях навреме да прехвърля най-ценните си негативи и дагеротипи в цифров вариант!
Оставаше да си избера творчески псевдоним. Влязох в съответния списък на „Google“ и още в самото му начало си избрах „Адел“. А де л’ си ти, любими мой, а де л’ си ти сега…
Снимката беше качествена и заемаше четвърт мегабайт. Натиснах „send“, лицето ми се усмихна покорно, мушна се по жичките в стената, шмугна се в телефонния кабел, провря се по електрическия гръбнак на улицата, преплете се с други имена и лица, които се носеха един бог знае откъде и накъде, и се фична към далечния мрежов шлюз, към едва очертаните на хоризонта грамади на синьо-сивите атлантически сървъри.
* * *
Обади ми се още на следващата сутрин, в единайсет и нещо. Клиент. Павел Иванович. Най-интересен му беше моментът с руската нагайка. Оказа се, че и той имал руска нагайка, дори не една, а цели пет — четири на специална резбована стойка, а петата в сака за тенис.