Тук трябва да кажа нещо — с удоволствие бих изхвърлила от записките си всички споменавания за Павел Иванович, но без него повествованието ми няма да е пълно. Той изигра в живота ми важна роля, както може да я изиграе някой оповръщан подлез, през който героинята случайно излиза на другия бряг на съдбата. Така че все пак ще се наложи да разкажа за него и моля да ме извините за неапетитните подробности. В някои компютърни игри има една джаджа — „Тх2“, и като я натиснеш, времето тече два пъти по-бързо. Така че и аз ще я натисна и ще се помъча да го сдвоя в минимален обем.
Диоген Лаерций, мисля, разказва за един философ, който три години се учел на безстрастие и давал по монета на всеки, който го обидел. Когато ученичеството му свършило, философът спрял да дава пари, но навиците си му останали: един ден го обидил някакъв простак и той, вместо да се нахвърли върху него с юмруци, се разсмял и казал: „Гледай ти, днес получих безплатно онова, за което плащах цели три години!“
Когато прочетох това за пръв път, направо завидях, че нямам подобна житейска практика. След запознанството си с Павел Иванович разбрах, че имам.
Павел Иванович беше възрастен, с хуманитарно образование, приличаше на полуразтопена космата розова свещ. Навремето бил десен либерал (не разбирах смисъла на това идиотско съчетание), но след някои известни събития се разкаял до такава степен, че поел лична отговорност за бедите на Отечеството. За да успокои душата си, един до два пъти месечно трябваше да понася бичуване от страна на Младата Русия, която бе обрекъл на нищета, като я беше принудил вместо да учи висше, да си изкарва хляба с бичуване на дърти извратеняци. Получаваше се затворен кръг, за който може би щях да се замисля сериозно, ако той не онанираше по време на сеансите. Това убиваше всички възможни тайни.
Ако ролята на Младата Русия се изпълняваше от някоя реална секструженичка някъде от Украйна, той никога нямаше да се споразумее за петдесет долара за едночасов сеанс. Бичуването е тежък труд дори ако процедурата просто се внушава. Аз обаче почнах да ходя при Павел Иванович не само заради парите, а и защото страшно ме дразнеше, получавах направо спазми от яд. Налагаше се да използвам цялата си воля, за да не избухна. По практически съображения би трябвало да се ориентирам към по-богати спонсори. Характерът обаче трябва да се калява именно в тежки житейски периоди, когато всъщност не виждаш смисъл в това. Точно тогава носи полза.
За да съм наясно с ролята си в случващото се, Павел Иванович ми разказа подробно за причините на покаянието си. Мислех заради „наясното“ да му поискам още петдесет долара на сеанс и чаках момента, в който да зачекна въпроса за таксата. Той обаче все не идваше: Павел Иванович говореше прекалено дълго. За сметка на това пък почерпих от обясненията му маса интересна информация:
— Между 1940 и 1946 година, скъпа, обемът на промишленото производство в Русия е спаднал с двайсет и пет процента. Това при всичките ужаси на войната. А между 1990 и 1999 година намалява с повече от петдесет… Ама това е по-страшно от Чингис хан и Хитлер, взети заедно. И не го дрънкат бившите комунисти, пише го Джоузеф Стиглиц, главният икономист на Световната банка и Нобелов лауреат. Не сте ли чели „Globalization and its discontents“? Страхотна книга. Колкото до Америка, на нея атомна бомба изобщо не й трябва, докато го има Международния валутен фонд…
Дори забравях защо съм отишла при него и единствено нагайката на масата между нас ми припомняше защо. Скоро ми стана ясно, че покаянието на Павел Иванович е тотално — беше свързано не само с икономическия аспект на руската реформа, но и с културната история от последните десетилетия.
— Известно ли ви е — казваше той, като ме гледаше втренчено, — че навремето ЦРУ финансираше битническото движение и психеделичната революция? Целта беше да се създаде привлекателен образ на Запада в очите на младежта. Трябваше да се прокара линията, че America has fun. И успяха — даже сами си повярваха за известно време. Но най-смешното е, че всичките тия отрочета на генерали от ЛСД, дето опитваха КГБ и се правеха на битници, наистина играеха по свирката на ЦРУ, тоест извършваха греха, в който именно ги обвиняваше партията! А пък това беше бъдещата интелигенция, нервната система на нацията…!
Като говореше за вината на интелигенцията пред народа, той непрекъснато употребяваше два термина, които ми се струваха синоними — „интелигент“ и „интелектуалец“. Не издържах и попитах: