— Добре де, каква е разликата между интелигента и интелектуалеца?
— Много съществена — отговори ми. — Мога да я обясня само алегорично. Разбирате ли какво означава тази дума?
Кимнах.
— Когато сте били още съвсем мъничка, в този град живееха сто хиляди души, които получаваха заплата, защото целуваха задника на отвратителния червен дракон. Който вие вероятно вече дори не помните…
Поклатих глава в смисъл, че не го помня. Навремето, като мажа, наистина видях червен дракон, но вече съм забравила как изглеждаше — помня само, че ме беше страх. Павел Иванович едва ли имаше предвид този случай.
— Естествено тези сто хиляди мразеха дракона и мечтаеха да ги управлява зелената жаба, която воюваше с дракона. И в крайна сметка се съюзиха с жабата, отровиха дракона с получено от ЦРУ червило и почнаха да живеят поновому.
— Но какво общо има тук интел…
— Момент. — Той вдигна ръка. — Отначало те си мислеха, че при управлението на жабата ще правят абсолютно същото, само че ще получават десет пъти повече пари. Оказа се обаче, че вместо сто хиляди гъзолизци сега са нужни само трима професионалисти, които на осемчасови смени ще правят на жабата непрекъснат минет. А кой от стоте хиляди ще стане един от тези трима, ще се реши чрез открит конкурс, в който трябва да се покажат не само високи професионални качества, но и умението по време на работа да се усмихваш оптимистично с крайчеца на устните си…
— Признавам, вече съвсем изгубих връзката.
— Ето ви я и връзката. Въпросните сто хиляди са интелигентите. А тримата — интелектуалците.
Не знам защо, но не понасям да произнасят пред мен думата „минет“ — във всеки случай извън професионалния контекст. Неизвестно защо това ме вбесява. Освен това сравнението на Павел Иванович ми се стори толкова просташки намек за професията ми, че дори забравих за надбавката, която мислех да поискам.
— Говорите за минет, за да ми стане по-ясно ли? Поради жизнения ми опит?
— Не, не, скъпа — каза той снизходително. — Обяснявам го с такива термини, защото така и на мен почват да ми се изясняват нещата. Освен това въпросът в случая изобщо не е във вашия жизнен опит, а в моя.
Друг път по време на бичуването той почна да чете някакво списание. Това беше обидно само по себе си. Когато обаче почна да боде с показалец абзаците и да мърмори: „млъкни бе, мръсник“, се нервирах и преустанових процедурата — тоест внуших му пауза.
— Защо спряхте? — попита той учудено.
— Не ми е ясно ние на вертеп ли си играем, или на обществена библиотека.
— Извинявайте, мила — каза той, — ама това интервю е адски възмутително. Абсолютно безсрамие!
И тупна с пръст по списанието.
— Нямам нищо против детективите, обаче не понасям ченгетата да ми обясняват как да уредим Русия.
— Защо?
— Ами това е все едно някой шофьор на тежкотоварен камион да качи малолетно девойче срещу един минет и то изведнъж да вземе да вдигне глава от работното си място и да почне да му дава указания как се промива карбуратор при минус трийсет.
На Павел Иванович очевидно дори не му хрумваше колко обидно звучи това в разговор със сексработничка. Успях все пак да осъзная вълната на гнева още преди да ме залее и в душата ми се възцари весело спокойствие.
— Че какво толкова — казах небрежно. Може пък да е духала на толкова много шофьори, че всичко да й е ясно и наистина да може да ги учи как да промиват карбуратори.
— Направо ги съжалявам такива шофьори, драга, щом ще ги учи някаква си приказлива минетчийка. Никакви шофьори не са те.
„Приказлива минетчийка“ значи? Ама тоя тип… Пак сграбчих изблика на яростта си в момента на възникването му и пак овладях гнева си.
От друга страна, не беше лошо. Все едно в щорм скачаш на дъската за сърфинг и се носиш по вълните на разрушителните емоции, които не могат да ти направят нищо. Ако винаги ставаше така, помислих си, колко хора щяха да останат живи… Не почнах да възразявам на Павел Иванович по същество. За нас, лисиците, които сме поели по надсветовния път на дао, е по-добре да нямаме собствено мнение по подобни поводи. Ясно беше едно: че Павел Иванович е безценен тренажор на духа.
За жалост прекалено късно разбрах, че съм се нагърбила с прекомерна тежест. Когато за пръв път изгубих контрол, мина без осакатявания. Изкара ме от нерви една негова фраза за Набоков (да не говорим, че на масичката имаше ксерокопие на някаква статийка: „Явление фризьорово на келнерите: феноменът Набоков в американската култура“.
Обичам Набоков от трийсетте години на миналия век, още от времето, когато се снабдявах с парижките му текстове чрез високопоставените си клиенти от НКВД. Ах, какъв свеж полъх повяваше от тези машинописни листове в ужасната сталинска столица! Особено ме порази едно място в „Парижка поема“, тя ми попадна вече след войната: