Това Владимир Владимирович го е написал за нас, лисиците. Ние наистина безкрай гледаме представлението, изпълнявано от суетящите се актьори-хора, които са убедени, че го играят първи на тази земя. И измират с невъобразима бързина, и на мястото им идва нов набор, който започва да играе същите роли със същото вдъхновение.
Вярно, декорите винаги са нови, дори прекалено. Но самата пиеса вече от много отдавна не се променя. И понеже ние помним по-възвишени времена, непрекъснато ни измъчва тъга по изгубената красота и смисъл. Изобщо, тези думи засягаха едновременно много струни… Апропо, за струните — килимът от „Парижка поема“ е проснат в стихотворението на Хумберт Хумберт:
Знам каква марка е. Изтъкан е в Париж през трийсет и осма, в един летен ден, под белите гиганти на застиналите в лазура облаци, и после навит стига до Америка… Необходима беше цялата мерзост на Втората световна война, цялата чудовищност на наложените от нея безброй избори, за да бъде окачен в приемната на Хумберт. И в тоя момент тоя хуманитарни да вземе да изтърси:
— Щастието, скъпа, е ужасна противоречивост. Достоевски пита мислимо ли е изобщо, ако е платено със сълзата на дете. А Набоков, напротив, се съмнява може ли да има щастие без нея.
Не можех да понеса такава храчка върху гроба на писателя и хвърлих нагайката на пода. Имам предвид, че не само спрях да внушавам на Павел Иванович бичуването, а го накарах да види как нагайката се удари в пода с такава сила, че на паркета остана вдлъбнатина. После ми се наложи да я изчегъртам ръчно — когато той отиде в банята. Избягвам да споря с хората, но този пък кипнах и заговорих сериозно, все едно пред мен стоеше друга лисица:
— Обиждам се, когато бъркат Набоков с героите му. Или го наричат кръстник на американската педофилия. Това е дълбоко погрешен възглед по отношение на писателя. Запомнете, Набоков се изтървава, издава се не тогава, когато описва забранената прелест на нимфетката. В страниците човек не се издава, той ги съчинява, за да ги издаде. Издава се обаче, когато пестеливо, почти само с намек споменава за внушителните средства на Хумберт, които му позволяват да обикаля Америка с Лолита. За това, което му е на сърцето, винаги само намеква…
Опомних се и млъкнах. Винаги съм приемала историята на Лолита много лично и сериозно: за мен Долорес Хейз е символ на душата, вечно млада и чиста, а Хумберт е председател на борда на директорите на този свят. Освен това е достатъчно да сменим в стиха, който описва възрастта на Лолита („възраст: пет хиляди и триста дни“), думата „дни“ с „години“ и се получава ама съвсем за мен. Естествено не споделих това си наблюдение с Павел Иванович.
— Продължавайте, продължавайте… — изумено каза той.
— Писателят естествено мечтае не за невръстна американска ученичка, а за скромно състояние, което да му позволи спокойно да си лови пеперуди някъде в Швейцария. В тази мечта не виждам нищо срамно за един руски дворянин, разбрал цялата безплодност, цялата суета на житейския подвиг. А пък изборът на темата за книгата, предназначена да му осигури това състояние, дава представа не толкова за тайните стремежи на сърцето му, колкото за мислите му за новите му съотечественици и освен това за степента на равнодушието му към мнението им за него. Това, че книгата е шедьовър, също се обяснява просто — талантът не може да се скрие…
Докато привършвах тирадата си, се ругаех наум. И имаше защо.
Професионално аз имперсонирам девойче на ръба на женствеността, с невинни очи. Подобни създания не редят дълги изречения за творчеството на писатели от миналия век. Те говорят едносрично и просто, най-вече за материалното и видимото. А сега…
— Какво се разпали толкова?! — учудено възкликна Павел Иванович. — Чак очите ти светят! Откъде ги знаеш пък тия неща?
— Ами знам ги — казах намръщено. — Правих на един филолог анален фистинг…
И тържествено се заклех пред себе си повече да не влизам в спорове за културата с него, а да го използвам само по прякото му предназначение, като уред за развитие на силата на духа. Но вече беше късно.