Кой е твоят герой, Долорес Хейз?
Суперменът, развял пелерина?
О, чуден мираж, о, бисерен плаж!
О, Кармен лети с лимузина!
* * *
Клиентът, на когото ме пускаше барманът Серж, чакаше в Александровския бар на „Национал“ в седем и трийсет. Вече беше осем без двайсет, а таксито едва се влачеше от едно задръстване към друго. Бях готова даже да повярвам, че имам душа — толкова ми беше гадно на душата.
— I want to be forever young3 — за не знам кой си път повтаряше Alfaville.
Да ви имам проблемите, помислих си. И веднага си спомних за моите.
По принцип рядко мисля за тях. Знам само, че ги има някъде там, в черната пустота, и че във всеки момент може да се върна при тях. Да се убедя за пореден път, че нямат решение. Като се позамислиш за това, стигаш до доста интересни изводи.
Да допуснем, че ги реша. Какво тогава? Те просто ще изчезнат — тоест ще отплуват завинаги в същото небитие, в което бездруго си кротуват повечето време. Ще има само едно практическо последствие — умът ми ще престане да ги измъква от тази черна пустота. Така че не се ли състоят неразрешимите ми проблеми единствено в това, че мисля за тях, и не ги ли създавам наново в момента, в който си ги припомня?
Най-смешният от моите проблемите е името ми. Той май възниква единствено в Русия. Но понеже живея тук, се налага да призная, че си е много реален проблем.
Казвам се Ай Хуй.
Навремето, при стария правопис, имаше възможност поне в писмен вид да се отърва от мръсния подтекст. Пишех си името Ай Хуi. На печата, който ми подари през тринайсета година един петербургски меценат, той знаеше тайната ми, името ми е слято в два знака:
Историята е интересна. На първия пръстен, който ми подари, печатът беше изрязан в рубин и петте букви бяха събрани в един символ:
Подари ми го, докато се возехме на яхта във Финския залив, и щом го видях, го хвърлих във водата. Той пребледня и ме попита защо го мразя. Не защото наистина мислеше, че го мразя, разбира се. Просто през онази епоха на мода бяха театралните изпълнения, поради което, впрочем, избухна Първата световна война и стана руската революция.
Обясних, че всички букви може да се сложат една върху друга и да се съберат и на малък камък, и че ще е евтино, но няма да е ясно коя буква е първа. След ден беше готов вторият вариант, на продълговат опал — „с тайнствено побъркващото АХ“, както изящно отбелязваше меценатът в приложеното към подаръка стихотворение.
Да, такива хора имаше навремето в Русия. Подозирам, че той не беше написал сам това стихотворение, а го поръчал на поета Кузмин, понеже след революцията при мен на няколко пъти идваха разни насмъркани с кокаин чекисти и търсеха някакви брилянти. После ми уплътниха жилището на Италианска улица с цял куп шлосери и перачки и ми отнеха и последната опора на самоуважението — буквата „i“. Затова не обичам комунистите още от самото начало, още от дните, когато им вярваха много светли умове.
Името ми всъщност е наистина много красиво и няма никакво отношение към руския си смисъл. На китайски „Ай Хуй“ означава „лисицата Ай“. По аналогия с руските имена може да се каже, че „Ай“ е малкото ми име, а „Хуй“ — фамилното. И няма нужда от никакви оправдания. Това си ми е името още от времената, когато нито „ай“, нито „хуй“ изобщо не ги е имало в руския език, пък и самия руски също не го е имало.
Кой да си помисли тогава, че благородното ми фамилно име един ден ще стане мръсна дума? Името ми впрочем също страда: вървиш си по улиците и току го видиш изписано по стени, мръсни прозорци и така нататък. От друга страна, Лудвиг Витгенщайн казва, че на света има само имена. Няма на кого и на какво да се сърдя.
Ние, лисиците, сме щастливи същества, понеже паметта ни е къса. Помним ясно само последните десетина-двайсет години, а всичко, което е било по-рано, спи в черната празнота, за която вече споменах. Но не изчезва съвсем. За нас миналото е като тъмен килер, от който при желание можем да измъкнем всеки спомен. Това се постига със специфично усилие на волята, доста трудно. Прави ни обаче интересни събеседнички. Можем да кажем много неща по почти всеки повод; освен това знаем всичките главни световни езици — имали сме време да ги научим. Но не отчопляме коричката на паметта без нужда и всекидневният ни мисловен поток е на практика като при хората. Същото се отнася и до работната ни личност — тя ни прави неразличими от безопашатите маймуни.