— Ето ви една истинска история. В Архивния институт работи шекспироведът Шитман. Защитава докторска — „Онтологични и времеви аспекти на «било, що било (търпи, кобило)» по отношение на «да бъдеш или да не бъдеш»“ или нещо от тоя род — и решава да понаучи английски, за да прочете човека, който му дава хляб, в оригинал. Освен това иска да иде и до Англия — „виж Лондон и умри“, това са негови думи. Започва да учи. И още след първите няколко урока си изяснява, че на английски shit е „лайно“. Представяте ли си? Ако беше преподавател по химия, нямаше да е толкова страшно. При филолозите обаче всичко се върти около думите, отбелязва го още Дерида. Шекспироведът да се казва Шитман е все едно един пушкинист да се казва Говнянски. Трудно е да служиш на прекрасното с такъв орден на гърдите. И той значи започва да си мисли, че в Британския съвет го гледат накриво… На Британския съвет по това време изобщо не му е до шекспироведи, имаха си проблеми с данъчните, обаче Шитман решава, че това е лично отношение. Понеже нали разбирате, драга, когато човек търси с какво да подкрепи параноичните си идеи, винаги намира. Накратко, ако пропуснем тъжните подробности, за един месец въпросното лице се побърка.
В мен вече кипеше истински гняв — струваше ми се, че той иска да ме обиди, въпреки че нямах никакви рационални основания за подобно предположение. Но помнех, че най-важното е да запазвам самообладание. И успявах.
— Сериозно? — попитах възпитано.
— Да. В лудницата не говореше с никого, само крещеше. Понякога крещеше same shit different day, понякога — same shit different night. Все пак беше запомнил едно-друго от английския значи. В крайна сметка спецслужбите го откараха с кола с военни номера — очевидно им трябваше за нещо. И какво е станало с него сега, никой не знае, а който знае, няма да каже. Та такъв ми ти сън в лятна нощ, малката. Не сте права, че нищо не зависи от името. Зависи, и още как. Ако в името на приятелката ви има мръсна дума, чака я само един път. И лудницата рано или късно. Между другото, Шитман пак извади късмет, че потрябва на спецслужбите. Понеже сигурно сте чували за нашите лудници, нали? Там за един фас правят минет…
Тренировката на духа с помощта на човек-дразнител прилича на покер, когато залагаш всичко. Печалбата е голяма. Но ако не издържиш и се провалиш — губиш всичко. Издържах и сеанса без пари, и пушкиниста Говнянски, и тъпотиите му, обаче защо му беше тоя минет за един фас? Това вече не го понесох.
— Чакай бе! — викна Павел Иванович. — Какво ти стана? Какво правиш, мръсницо? Милиция! Помощ!
Като почна да вика и милицията, се опомних. Но беше късно — Павел Иванович вече беше получил три такива удара, че и Мел Гибсън щеше да се гордее с тях. И въпреки че ударите бяха хипотетични, по гърба му потече истинска кръв. Разбира се, че веднага съжалих, но пък нали съжалението винаги закъснява поне със секунда. И освен това излъгах и собствената си съвест — понеже знаех, че всеки момент ще ме обземе разкаяние, и исках да съм из дън душа каеща се грешница, накрая прошепнах с отмъстително сладострастие:
— Това ти е от Младата Русия, дърт пръч такъв…
Като преценявам сега живота си, намирам в него много тъмни петна. Но за онзи миг изпитвам особено остър срам.
* * *
Много азиатски храмове удивляват пътешествениците с несъответствието между бедността на празните стаи и многостъпалния разкош на покрива — с извити нагоре ъгли, със скъпоценни резбовани дракони и яркочервени керемиди. Тук символичният смисъл е ясен — не трябва да събираме съкровища на земята, а на небето. Стените символизират този свят, покривът — следващия. Погледнеш самата сграда — коптор. Погледнеш покрива — на дворец. Предназначен да пази като великолепен чадър именно въпросния коптор.
Контрастът между Павел Иванович и „чадъра“ му направо ме очарова, въпреки че в случая нямаше абсолютно никакъв духовен символизъм. Павел Иванович беше дребно хуманитарно духче. Виж, чадърът му… Но да караме поред.
Телефонът иззвъня два дни след екзекуцията, в осем и половина сутринта, прекалено рано дори за клиенти със странности. Номерът, който се изписа на екранчето, не ми говореше нищо. Бях станала в четири и вече бях успяла да свърша цял куп неща, но все пак просто за всеки случай казах с прозявка:
— А… ло…
— Адел? — отвърна бодър глас. — Обаждам се във връзка с обявата.
Вече бях свалила обявата от сайта, обаче все някой можеше да си я е сейвнал за в бъдеще, клиентите често го правят.
— Защо не ме оставите да се наспя, а?
— Никакво спане. Събираш си багажа и идваш веднага!
— Ама още не съм се събудила.
— Троен хонорар за спешност. Стига да си на място до един час.