— Вижте, дайте да ви върна парите — казах — и да се разделим като приятели.
— Защо, какво има?
— Лесно ви е на вас, нали ще умрете. А мен ще има да ме влачат по съдилищата. По-добре да си вървя.
— Казах — да не си мръднала! — кресна Михалич.
Стана, отиде до вратата, заключи я и пъхна ключа в джоба си.
— Мръднеш ли — тежко ти. Ясен ли съм?
Кимнах. Той седна и извади от медицинската си кутия някакво странно устройство, приличаше на перфоратор съветски дизайн. Състоеше се от две полукръгли пластини, съединени със съвсем простичка механика. На долната пластина имаше гумено калпаче, а на горната — щампована звездичка и инвентарен номер, като на пистолет. Михалич съедини пластините, замислено лизна калпачето и натисна устройството до ръката си. После пъхна спринцовката в прореза, внимателно вкара иглата във вената си и изтегли малко за проверка — течността в спринцовката стана почти тъмночервена. В следващия момент натисна едно лостче на странното устройство и то високо зацъка. Михалич се смръщи, все едно щеше да скача в студена вода, поразкрачи се, за да има по-здрава опора на пода, и рязко натисна буталото на спринцовката.
Тялото му омекна почти веднага. Не знам защо, но си помислих, че така са си отивали от живота главатарите на Третия райх. Слушах разтревожена механичното цъкане — все едно устройството беше бомба, която всеки миг щеше да гръмне. След няколко секунди се чу щракване, перфораторът заедно със спринцовката отскочи от ръката на Михалич и падна на пода до фотьойла. Кръвта под лакътя на Михалич беше съвсем мъничко — само капчица. Хитро, помислих си. И тогава се случи.
Искам да обясня едно нещо. Не мога да чета мисли. Никой не може, понеже и никой няма в главата си нещо, което да прилича на напечатан текст. А пък непрекъснатите мисловни вълнички, които минават през умовете ни, почти никой не може да ги забележи дори у себе си. Затова да четеш чужди мисли е все едно да търсиш черна котка в тъмна стая, особено ако котката я няма. Имам предвид не техническите трудности на движението опипом, а практическата ценност на въпросната процедура.
Благодарение на опашките ни обаче ние, лисиците, понякога влизаме в един особен резонанс с чуждото съзнание — особено когато чуждото съзнание прави неочакван лупинг. Прилича на реакцията на периферното зрение на внезапно движение в здрача. Виждаме кратка халюцинация, нещо като абстрактно компютърно филмче. От тези контакти няма никаква полза и най-често умовете ни просто филтрират тази ефект — иначе просто няма да е възможно да се возим в градския транспорт например. Обикновено ефектът е слаб, но приеманите от хората наркотици го усилват — точно затова не понасяме наркоманите.
Да ви кажа, при венозното инжектиране на кетамин с полковниците от ФСБ стават наистина странни неща. „Отлитането“ не беше метафора, а доста реалистично описание: въпреки че омекналото тяло на Михалич приличаше на труп, съзнанието му се носеше в някакъв оранжев тунел, пълен с призрачни форми, които той ловко заобикаляше. Тунелът непрекъснато се разклоняваше и Михалич решаваше накъде да завие. Приличаше на бобслей — Михалич управляваше въображаемия си полет с леки, незабележими с просто око помръдвания на ходилата и дланите, дори не помръдвания, а просто микроскопични напрягания на съответните мускулчета.
Разбрах, че оранжевите тунели не са само пространствени образувания, те същевременно бяха информация и воля. Целят свят се превърна в огромна самоизпълняваща се програма, като компютърна, но такава, в която не можеш да отделиш хардуера от софтуера. Самият Михалич също беше елемент от тази програма, но разполагаше със свобода на придвижване по отношение на другите й блокове. И вниманието му се движеше по програмата към самото й начало, към един люк, зад който се криеше нещо страшно. Михалич влетя в последния оранжев тунел, стигна до люка и решително го отвори. И страшното, което беше зад него, се измъкна на свобода и полетя нагоре към дневната светлина и в стаята.
Погледнах Михалич. Той оживяваше — но оживяваше странно, злокобно. Устата му потрепваше, от нея се стичаше слюнка, всъщност пяна може би, а от гърлото му излизаше звук, който приличаше на ръмжене. Ръмженето ставаше все по-силно, после тялото на Михалич се напрегна, изви се — и почувствах, че неизвестната ужасна сила след секунда ще се измъкне на свобода от дъното на душата му. Нямаше време за колебания — грабнах шампанското и с всички сили го треснах по главата.